— И после какво? — попита Двуцветко.
— О-о, изхвърлиха ме. Набиха ме, разбира се.
— И никой не знае какво всъщност прави магията?
Ринсуинд поклати глава.
— Беше изчезнала от страницата — каза той. — Никой няма да я узнае преди да я кажа. Или докато не умра, разбира се. Тогава тя един вид ще се произнесе. Единственото, което знам, е, че спира вселената или слага край на Времето, или нещо такова.
Двуцветко го потупа по рамото.
— Няма полза от мрачни мисли — окуражи го той. — Нека да потърсим друг изход.
Ринсуинд отново поклати глава. Всичкият му ужас вече се беше изчерпал. Той сякаш беше преминал бариерата на ужаса, и сега съзнанието му се намираше в мъртвото спокойно състояние, което е отвъд. Все едно, поне беше престанал да бръщолеви несвързано.
— Обречени сме — заключи той. — Обикаляме цяла нощ. Казвам ти, това място е паяжина. Без значение е накъде вървим, така или иначе, пак ще стигнем до средата.
— Все пак, много мило, че дойде да ме потърсиш — каза Двуцветко. — Как точно успя да го направиш? Беше много внушително.
— Ами — сковано започна магьосникът. — Просто си помислих: „Не мога да зарежа там милия Двуцветко“ и…
— Така че, това, което трябва да направим сега, е да намерим този Бел Шамхарот, да му обясним как стоят нещата и той може би ще ни пусне да си вървим — каза Двуцветко.
Ринсуинд завъртя ръка около слепоочието си.
— Това трябва да е смешното ехо тук вътре — каза той. — Стори ми се, че те чух да казваш думи като „намерим“ и „обясним“.
— Точно така.
Ринсуинд се облещи срещу него на фона на пъклената лилава светлина.
— Да намерим Бел Шамхарот? — попита той.
— Да. Не е необходимо да се замесваме.
— Да намерим Палача на Души и да не се замесваме? Може би само ще му кимнем и ще го попитаме как да стигнем до изхода? Да обясняваме нещата на Повелителя на Осм-м-м — Ринсуинд изяде края на думата тъкмо навреме и довърши: — Ти си луд! Ей! Върни се!
Втурна се по коридора след Двуцветко, и само след няколко мига се закова на място със стон.
Виолетовата светлина тук беше по-силна и придаваше на всичко нови неприятни цветове. Това не беше коридор, а широка стая със стени, чийто брой Ринсуинд не се осмели да пресметне, и ос… и 7а коридора, които тръгваха от нея.
Малко по-настрани той видя и нисък олтар с точно толкова стени, колкото четири пъти по две. Но той не заемаше центъра на стаята. Центърът бе зает от огромна каменна плоча с два пъти повече страни от квадрат. Изглеждаше масивна. На странната светлина тя като че ли беше леко наклонена на една страна, а един от краищата й стърчеше гордо над околните плочки.
Двуцветко стоеше на нея.
— Хей, Ринсуинд! Виж кой е тук!
Багажът изприпка от един от коридорите, които заобикаляха стаята.
— Чудесно — каза Ринсуинд. — Великолепно. Той може да ни изведе оттук. Сега.
Двуцветко вече тършуваше из сандъка.
— Да — каза той. — След като направя няколко снимки. Само да наглася приспособлението…
— Казах сега…
Ринсуинд млъкна. Точно срещу него, в края на коридора стоеше Хран Варварина и стискаше в юмрука си — бут огромна черна сабя.
— Ти? — неуверено попита Хран.
— Аха. Да — отвърна Ринсуинд. — Хран, нали? Отдавна не сме се виждали. Какво те води насам?
Хран посочи Багажа.
— Това — каза той. Това количество разговор изглежда бе изтощило Хран. После добави с тон, който съчетаваше едновременно изявление, претенция, заплаха и ултиматум:
— Мое.
— Това принадлежи на Двуцветко, този тук — каза Ринсуинд. — Един съвет — не го докосвай.
Осъзна, че точно това не биваше да казва, но Хран вече беше блъснал Двуцветко настрани и протягаше ръце към Багажа…
…от който изникнаха крака, той отскочи назад и заплашително повдигна капак. На крехката светлина на Ринсуинд му се стори, че различава редици огромни бели зъби, бели като бял бук.
— Хран — бързо заговори той, — има нещо, което трябва да ти кажа.
Хран го погледна озадачено.
— Какво?
— Отнася се до числата. Виж, нали знаеш, ако събереш седем и едно, или три и пет, или ако от десет извадиш две, получаваш число. Докато сме тук, не го казвай и може и да ни се усмихне щастието да се измъкнем живи оттук. Или поне мъртви.