Друго пипало изсвистя като камшик, уви се около гърлото му и започна да го души. Със залитане и като се задъхваше, Ринсуинд бе повлечен по пода.
Една мощна ръка улови фотоапарата на Двуцветко, който прелетя с триножника си. Магьосникът инстинктивно го сграбчи, също както прадедите му биха сграбчили камък, изправени пред опасността от освирепял тигър. Само да можеше да замахне достатъчно силно и да го запрати срещу Окото…
…Окото, което заемаше цялото пространство пред него. Ринсуинд усещаше как волята му изтича като вода през решето.
Пред него вцепенените гущери се размърдаха в клетката си върху фотоапарата. Глупаво, както човек, комуто предстои да бъде обезглавен, забелязва всяка драскотина и всяко петънце по ешафода, Ринсуинд видя, че те имаха свръхдълги синкаво-бели опашки, които заплашително пулсираха.
Докато го издърпваха към Окото, ужасеният Ринсуинд вдигна апарата като да се защити и в същия миг чу гласа на дяволчето:
— Сега са почти готови, повече не мога да ги задържа. Моля всички да се усмихнат.
Последва…
…светлинен лъч — толкова бял и толкова ярък…
…че въобще не приличаше на светлина.
Бел Шамхарот изпищя — един вик, който започна в далечната ултра зона и завърши някъде във вътрешностите на Ринсуинд. Пипалцата мигновено станаха твърди като желязо, запращайки разните си товари навсякъде из стаята, преди да се съберат отново, за да предпазят поразеното Око. Цялата купчина скочи в дупката и секунда по-късно няколко десетки пипала сграбчиха огромната плоча и я тръшнаха на мястото й, а по краищата й останаха да се мятат само няколко заклещени, останали неприбрани крайника.
Хран се приземи, претърколи се, отскочи от една стена и се вдигна на крака. Напипа сабята си и започна методично да сече обречените ръце. Ринсуинд лежеше на пода и се съсредоточаваше върху това да не полудее. Неясен шум от дърво го накара да обърне глава.
Багажът се бе приземил върху изкривения си капак. Сега той се клатушкаше ядосано и размахваше във въздуха малките си крачка.
Внимателно, Ринсуинд се огледа наоколо за Двуцветко.
Малкият човек се бе свил на купчина до стената, но поне стенеше.
Магьосникът се довлече с мъка до него и прошепна:
— Какво по дяволите беше това?
— Защо бяха толкова ярки? — промърмори Двуцветко. — Господи, главата ми…
— Твърде ярки ли? — попита Ринсуинд. Погледът му се плъзна по пода до клетката върху фотоапарата. Гущерите вътре, сега вече забележимо по-слаби, го наблюдаваха с интерес.
— Саламандрите — простена Двуцветко. — Снимката ще бъде осветена, знам си аз…
— Нима това са саламандри? — невярващо попита Ринсуинд.
— Разбира се. Стандартно приложение.
Ринсуинд се примъкна до апарата и го вдигна. И по рано беше виждал саламандри, разбира се, но те бяха по-дребни на вид. Освен това тези, които той беше видял, плуваха в буркан със саламура в избите на биолого-антикварния музей на Невидимия Университет, тъй като живите саламандри бяха изчезнали от околностите на Кръглото Море.
Опита се да си припомни малкото, което знаеше за тях. Бяха вълшебни същества. Освен това нямаха уста, тъй като съществуваха изцяло благодарение на подхранващите свойства на октариновата дължина на вълната в слънчевата светлина на свят Диск, която приемаха през кожата си. Естествено, те поглъщаха и останалата слънчева светлина и я съхраняваха в специална торбичка, докато не дойдеше времето да я отделят по естествен път. Пустиня, населена от Дискови саламандри, представляваше същински фар нощем.
Ринсуинд ги постави на земята и кимна строго. Създанията се бяха тъпкали с обилната октаринова светлина, която беше на това вълшебно място, а след това нещата бяха тръгнали по естествения си начин.
Фотоапаратът се плъзна по триножника. Ринсуинд се прицели да го ритне, но не улучи. Започваше да ненавижда мъдрото крушово дърво.
Нещо дребно го опари по-бузата. Раздразнено го избърса.
Изведнъж нещо започна остро да стърже. Той се огледа и един глас, сякаш прокарваха длето по коприна, каза:
— Това е твърде непристойно.
— Млък — каза Хран. Той използваше Кринг, за да отреже връхната част на олтара. Погледна към Ринсуинд и се ухили. Поне Ринсуинд се надяваше, че гримасата от единия край на устата му до другия, е усмивка.
— Могъща магия — изкоментира варваринът, като се облегна тежко на оплакващата се сабя с ръка, голяма колкото бут. — Сега сме съсобственици на съкровището, а?
Нещо малко и твърдо го перна по ухото и Ринсуинд изръмжа. Полъхна едва доловим ветрец.
— Откъде знаеш, че там вътре има съкровище? — попита той.
Хран пое дълбоко дъх и успя да пъхне пръстите си под камъка.