Няколко дни преди тези събития с утринния прилив по река Анкх пристигна кораб и акостира сред многото други кораби в лабиринта от пристани и докове до брега на Морпорк. На борда си носеше розови перли, млечни орехи, пемза, няколко официални писма до Патриция на Анкх, и един човек.
Точно този човек привлече вниманието на Слепия Хю — един от просяците, които дежуриха първа смяна на Перленото Пристанище. Той сръга Сакатия Уа в ребрата и посочи безмълвно.
В този момент непознатият стоеше на кея и наблюдаваше как няколко моряци с мъка свалят на пристана някакъв голям, обкован с месинг сандък. Един друг мъж, очевидно капитанът, стоеше до него. Нещо във въздуха около моряка подсказваше, пък и всяка фибричка по тялото на Слепия Хю, който започваше да трепери винаги, щом се появеше и най-нищожното количество злато в радиус от петдесет крачки, го уверяваше с все сила, че той очаква скорошно забогатяване.
И наистина — щом оставиха сандъка върху паветата, непознатият бръкна в една кесия и… проблясва монета. Няколко монети. Златни. Слепият Хю подсвирна от удивление, а тялото му се бе напрегнало като лескова пръчка, която е открила вода. После той сръга Уа още веднъж и го изпрати на бегом по една съседна уличка към центъра на града.
Когато капитанът се върна на кораба си в остави леко объркания пришълец на кея, Слепият Хю грабна просешката си шапка и с подкупваща усмивка се запъти към него. Щом го зърна, чужденецът трескаво зарови в кесията си.
— Добър Ви ден, Господине! — започна Слепият Хю. В следващия миг установи, че лицето срещу него има четири очи. Обърна се, готов моментално да се изпари оттам.
— ! — каза непознатият и го сграбчи за ръката.
Хю си даваше сметка, че облегналите се на фалшборда моряци му се смеят. В същото време обиграните му сетива безпогрешно долавяха поразяващото мощно присъствие на пари. Той замръзна на място. Непознатият го пусна, извади от пояса си една малка черна книжка и бързо запрелиства. После каза: „Здравей!“
— Какво? — попита Хю. Човекът го зяпна неразбиращо.
— Здравей? — повтори той малко по-високо, отколкото е необходимо и твърде внимателно. На Хю му се стори, че чува как всеки един звук се заковава със звън на мястото си.
— Ами здрасти — отвърна Хю.
Непознатият се усмихна широко и отново зарови в кесията си. Този път ръката му извади голяма златна Монета. Всъщност тя беше малко по-голяма от 8000-доларова Анкхианска крона и видът й беше непознат, но пък говореше на Хю на език, който той отлично разбираше. Настоящият ми собственик, казваше тя, се нуждае от помощ и подкрепа; защо не му я дадеш, а пък в замяна на това ти и аз ще отидем някъде да се повеселим?
Някои дребни промени в изражението на просяка накараха чужденеца да се поотпусне. Той отново се консултира с книжката си.
— Бих искал да ми посочите някой хотел, кръчма, общежитие, пивница, страноприемница, кервансарай. — каза той.
— Какво, тези всичките ли? — изненадан попита Хю.
— ? — попита пък непознатият.
Хю усещаше, че вече са привлекли погледите на малка група любопитни продавачки на риба, ловци на раци и зяпачи на свободна практика.
— Виж какво — каза той, — знам една хубава кръчма, това стига ли?
Втресе го само като си помисли, че златната монета може да изчезне завинаги от живота му. Ще я задържи, та ако ще Уаймор да конфискува всичко останало. Пък и големият сандък, в който бе по-голямата част от багажа на пришълеца, изглеждаше пълен със злато.
Четириокият човек погледна в книжката си.
— Бих искал да ме упътите към някой хотел, място за почивка, кръчма…
— Да, да, добре. Хайде тогава. — припряно каза Хю. Грабна един от вързопите и тръгна бързо нанякъде. Непознатият се поколеба за миг и тръгна след него.
Тежкият влак на мисълта си запробива път в главата на Хю. Това, че толкова лесно ще заведе пришълеца в „Пробития Барабан“, без съмнение беше истински късмет, и Уаймор сигурно ще го възнагради. Но въпреки че новият му познат беше толкова кротък, нещо у него караше Хю да се притеснява, но да пукнеше, ако можеше да разбере какво точно беше то. Не беше до двете очи в повече, макар че те наистина бяха странни. Имаше нещо друго. Той погледна назад.
Дребният човек се носеше лекичко по средата на улицата и се оглеждаше, а на лицето му се четеше най-живо любопитство.