— Крушите се намират под крушови дървета. А съкровищата — под олтари — каза той. — Логика.
Зъбите му изскърцаха. Камъкът се издигна и се стовари тежко на пода.
Този път нещо удари Ринсуинд по ръката, и то силно. Той замахва във въздуха и погледна към нещото, което бе уловил. Беше парче камък с пет плюс три страни. Погледна към тавана. Биваше ли да поддава така? Хран започна да си тананика нещо, докато късаше кожата на осквернения олтар.
Въздухът пропука, заблестя, забръмча. Неуловими, смътни ветрове грабнаха плаща на магьосника и го развяха във въртопчета от сини и зелени искри. Покрай главата му зафучаха луди, полуоформени духове, които виеха и ломотеха несвързано.
Опита се да вдигне ръка. Веднага я заобиколи бляскава октаринова корона, докато наоколо ревеше усилващият се магически вятър. Вихърът профуча през стаята без ни най-малко да раздвижи въздуха и въпреки това той блъскаше клепачите на Ринсуинд наопаки — отвътре — навън. След това продължи да пищи нататък по тунелите, а зловещият му, вещаещ смърт вой се удряше лудо от стена в стена.
Двуцветко се олюля, превит на две в устата на астралната буря.
— Какво е това, по дяволите? — извика той.
Ринсуинд се извърна. В същия миг виещият вятър го сграбчи и почти го преобърна. Вихрени полтъргайсти, кръжащи в движещия се въздух, го сграбчиха за краката.
Ръката на Хран се стрелна и го хвана. Миг по-късно той и Двуцветко бяха завлечени и напъхани под закрилата на разрушения олтар и лежаха задъхани на пода.
До тях, говорещата сабя Кринг искреше, а магичното й поле се бе покачило стократно от бурята.
— Дръж се! — изпищя Ринсуинд.
— Вятърът! — крещеше Двуцветко. — Откъде идва? Накъде духа? — Той погледна към Ринсуинд, чиято физиономия изразяваше истински ужас, и това само го накара да се вкопчи още по-силно в камъните.
— Обречени сме — промърмори Ринсуинд, докато таванът над главите им скърцаше и се движеше. — Откъде идват сенките? Точно натам духа вятърът.
Това, което всъщност ставаше, както и магьосникът сам добре знаеше, беше, че когато оскърбеният дух на Бел Шамхарот потъна през дълбоките хтонични равнини, бродещият му дух бе изсмукан от самите камъни в района, който, според най-добрите свещеници на Диска, е едновременно под земята и Някъде Другаде. В резултат на това храмът му се изоставяше на разрухата на Времето, което в продължение на хиляди години срамежливо не се бе осмелявало да се приближи до мястото. Сега внезапно освободената, акумулирана тежест на всички тези затворени секунди, се стоварваше върху разхлабените камъни.
Хран погледна към разширяващите се горе пукнатини и въздъхна. После пъхна два пръста в устата си и свирна.
Странно, но истинският звук прозвуча мощно над псевдозвука на разширяващия се астрален въртоп, който се оформяше в центъра на огромната осмоъгълна плоча. Последва го тихо тъпо ехо, което му се стори, че звучи особено — като търкаляне на странни кости. После се чу и друг шум, в който нямаше и следа от нещо необичайно. Беше глух конски тропот.
Бойният кон на Хран се появи в лек галоп през един скърцащ свод и се изправи на задните си крака до господаря си, а гривата му се развяваше от силния вятър. Варваринът стана, метна скъпоценните си торби в един чувал, който висеше на седлото и най-накрая яхна животното. Той се пресегна, сграбчи Двуцветко за врата и го изтегли през основата на седлото. Когато конят се обърна назад, Ринсуинд направи отчаян скок и се приземи зад Хран, който не направи никакво възражение.
Конят чаткаше безпогрешно по тунелите, като прескачаше неочаквано появили се бабунки чакъл и ловко заобикаляше огромните камъни, които се сгромолясваха от огъващия се покрив. Увиснал здраво на седлото, Ринсуинд гледаше назад.
Нищо чудно, че конят се движеше толкова бързо. Съвсем близо зад тях, през проблясващата лилава светлина, се носеха бързо голям, страшен на вид сандък и един фотоапарат, който летеше опасно ниско над земята на трите си крака. Толкова голяма бе способността на мъдрото крушово дърво да следва господаря си навсякъде, че даже предметите за задгробния живот на мъртвите императори по традиция са били правени от него…
Те излязоха на открито миг преди осмоъгълната арка окончателно да се пречупи и да се сгромоляса.
Слънцето изгряваше. Когато храмът се разпадна, зад тях се вдигна стълб прах, но те не се обърнаха назад. Жалко, защото Двуцветко би могъл да направи снимки, необичайни даже и за стандартите на Диска.
Нещо се раздвижи в димящите развалини. Сякаш над тях се издигаше зелен килим. После едно дъбово дърво се вдигна на спирала, разклонявайки се като експлодираща зелена ракета, и се оказа в средата на вековен гъстак още преди върховете на старите му клони да са престанали да потрепват. Бук поникна бързо като гъба, съзря, изгни и потъна в облак прах от сухо, гнило дърво сред напиращото нагоре поколение. Храмът вече представляваше полузарита купчина от покрити с мъх камъни.