Но Времето, което още от началото се бе опитало да го хване за гърлото, сега се заемаше да довърши работата. Врящите допирни точки между разлагащата се магия и покачващата се ентропия избучаха с тътен надолу и застигнаха галопиращия кон, чиито ездачи — самите те творение на Времето — въобще не го забелязаха. Но той се заби в омагьосаната Гора със силата на вековете.
— Внушително, нали? — забеляза един глас откъм коляното на Ринсуинд, докато конят галопираше леко през мъглата от разлагащо се дърво и падащи листа.
Гласът звучеше със зловещ металически оттенък Ринсуинд погледна надолу към сабята Кринг. На главата й имаше няколко рубина. Той не можеше да се освободи от усещането, че го наблюдават.
От хълмовете на края на гората пътниците наблюдаваха борбата между дърветата и Времето, която можеше да има само един единствен изход. Това беше нещо като допълнение към основната цел на спирането им, а именно — да се унищожи една доста голяма мечка, която бе имала неблагоразумието да се приближи на хвърлей място от Хран.
Ринсуинд наблюдаваше Хран над парчето си тлъсто месо. Даде си сметка, че Хран, който се нагърбва със задачата да бъде герой, бе съвсем различен от поръбващия си винце, от гуляйджията Хран, който идваше от време на време в Анкх-Морпорк. Той беше предпазлив като котка, гъвкав като пантера и се чувстваше съвсем уверено, като у дома си.
При това, аз оживях след Бел Шамхарот, припомни си Ринсуинд. Фантастично.
Двуцветко помагаше на героя да сортира съкровището, откраднато от храма. Оказа се главно сребро с неприятни лилави камъни. В купа изобилстваше от представители на всякакви паяци, октоподи и обитаващите дървета октарсиери от пустините на Централните Земи.
Ринсуинд се опитала си запуши ушите за скърцащия зад гърба му глас. Безуспешно.
— …след това принадлежах на Пашата на Ре’дурат и играх важна роля в битката при Великия Неф и там именно получих малката резка, която сигурно си забелязал на около две-трети от долния край на острието ми — обясняваше Кринг от временния си дом в една туфа. — Някакъв неверник носеше октиронова яка, което беше твърде нечестно, но пък и аз, разбира се, по онова време бях доста по-остра, а господарят ми имаше навика да цепи копринени кърпички във въздуха с мен и… отегчавам ли те?
— А? О, не, не, никак. Много е интересно — заговори Ринсуинд, като все още не отделяше поглед от Хран. Доколко можеше да разчита на него? Ето ги тук, сред пустошта, наоколо гъмжеше от троли…
— Личеше си, че си културен човек — продължаваше Кринг. — Толкова рядко срещам наистина интересни хора, все едно за колко време. Това, за което наистина си мечтая, е една хубава камина, някъде, където и да е, над която тихо и кротко да си вися. Веднъж, например, прекарах няколкостотин години на дъното на едно езеро.
— Трябва да е било интересно — разсеяно каза Ринсуинд.
— Не съвсем.
— Да, да, и аз мисля така.
— Това, което наистина искам да бъда, е палешник. Не знам какво означава, но ми звучи като съществуване с някакъв смисъл в него.
Двуцветко изтича до магьосника.
— Хрумна ми страхотна идея — изпя той.
— А-ха — отегчено отвърна Ринсуинд. — Защо не вземем Хран да ни придружи до Куирм?
Двуцветко го погледна смаяно.
— Как позна?
— Само си помислих, че ти ще си го помислиш — отговори Ринсуинд.
Хран престана да тъпче сребро в дисагите си и им се ухили окуражително. После погледът му се върна обратно върху Багажа.
— Ако той е с нас, кой ще посмее да ни нападне? — попита Двуцветко.
Ринсуинд потърка брадичката си.
— Хран? — предположи той.
— Но ние му спасихме живота в Храма!
— Е, ако под „нападне“ имаш предвид „убие“ — каза Ринсуинд — не мисля, че ще го направи. Не е такъв човек. Просто ще ни обере, ще ни върже и ще ни зареже на вълците.
— Хайде, стига.
— Виж какво, такъв е истинският живот — сопна му се магьосникът. — Я се виж, мотаеш се и разнасяш сандък, натъпкан със злато. Не ти ли се струва, че някой, и то с пълно основание, би се възползвал от шанса да ти го задигне? — Аз бих го направил, продължи той наум, само да не бях видял какво прави Багажът на любопитните пръсти.
После отговорът го осени. Погледът му се плъзна от Хран към фотоапарата. Дяволчето бе заето с прането си в едно миниатюрно корито, а саламандрите дремеха в клетката си.