— Хрумна ми нещо — каза той. — Чуй, кое е това нещо, което героите наистина желаят?
— Злато? — попита Двуцветко.
— Не. Питам: наистина?
Двуцветко сбърчи вежди.
— Не разбирам — каза той. Ринсуинд вдигна фотоапарата и извика:
— Хран, би ли се приближил?
Дните минаваха спокойно. Наистина, веднъж малка шайка мостови троли се опитаха да ги хванат от засада, а друга една вечер банда разбойници за малко да ги изненадат (но неблагоразумно се опитаха да проучат съдържанието на Багажа преди да убият спящите). Хран си поиска, и получи, двойна надница и в двата случая.
— Ако ни се случи нещо лошо — обясни Ринсуинд, — тогава няма да има кой да работи с вълшебния апарат. И тогава — край на снимките на Хран, ясно ли е?
Хран кимна, а погледът му бе прикован на последната снимка. Тя изобразяваше Хран, заел геройска поза, и стъпил с един крак върху купчина убити троли.
— Аз и ти и малкият приятел Двуцветко, ние всички се разбираме чудесно — каза той. — А утре ще може ли да заснемем по-хубав профил, а, става ли?
Той грижливо уви снимката в тролска кожа и я прибра при другите в дисагите си.
— Изглежда, че става — радостно каза Двуцветко, когато Хран избърза напред да разузнае пътя.
— Естествено — отговори Ринсуинд, — това, което героите обичат най-много, е самите себе си.
— Знаеш ли, че започваш да се справяш доста добре с фотоапарата?
— Аха.
— Може би ще се зарадваш на това — Двуцветко му подаде една снимка.
— Какво е това?
— О, нищо особено — снимката, която направи в Храма.
Ринсуинд погледна с ужас. Там, обграден от няколко пипала, беше един огромен, извит като спирала, загрубял, намазан с отрова, нефокусиран палец.
— Това е историята на моя живот — немощно каза той.
— Ти печелиш — каза Съдбата и бутна купчината души през масата. Събраните богове се отпуснаха. — Ще има и други игри. — добави той.
Дамата се усмихна на две очи, които бяха като дупки във вселената.
А след това нямаше нищо освен останките от опустошени гори и облак прах на хоризонта, който се разсея с полъха на вятъра. И една черна, дрипава фигура, седнала на вдлъбнат, обрасъл с мъх километричен камък. Именно нея несправедливо обсипваха с какви ли не обиди, от нея се ужасяваха и страхуваха, и въпреки това, тя беше единственият приятел на бедните и най-добрият лечител за смъртно ранените.
Смърт, макар, разбира се, и да нямаше очи, наблюдаваше как Ринсуинд изчезва с такова изражение на лицето, че ако то въобще можеше да се мени, сега би било намръщено. Смърт, макар и винаги изключително зает, реши, че сега има хоби. Имаше нещо у този магьосник, което извънредно много го безпокоеше. Защото той не спазваше уговорки.
— ЩЕ МИ ПАДНЕШ, МИЛИЧЪК — проговори Смърт с глас, сякаш захлупваха оловни ковчежни капаци — САМО ПОЧАКАЙ.
ПРИМАМКИТЕ НА УИРМ
Наричаше се Уирмбърги се издигаше почти половин миля над зелената долина — една огромна, сива и обърната наопаки планина.
В основата си беше широка едва двайсетина ярда. После се извисяваше нагоре през един тежко надвиснал облак, извиваше се изящно навън като обърнат тромпет до мястото, където го пресичаше не повече от четвърт миля широко плато. Там горе имаше малка горичка, чиято зеленина се спускаше обилно по краищата му. Имаше и постройки. Имаше даже и малка рекичка, която падаше от ръба под формата на водопад, така шибан от вятъра, че достигаше до земята като дъжд.
На няколко ярда под платото имаше и няколко дупки на пещери. Те бяха грубо оформени, съвсем обикновени на външен вид, така че в тази свежа есенна утрин Уирмбърг висеше над облаците като огромен гълъбарник.
Което ще рече, че „гълъбите“ имаха размах на крилете малко повече от четиридесет ярда.
— Знаех си аз — каза Ринсуинд. — Намираме се в силно магическо поле.
Двуцветко и Хран огледаха малката падина, където бяха спрели да пладнуват. После се спогледаха.
Конете кротко хрупаха буйната трева до потока. Жълти пеперуди пърхаха из храстите. Миришеше на мащерка, а пчелите жужаха. Набедените на шиш диви прасета лекичко цвърчаха.
Хран повдигна рамене и се върна към предишното си занимание — мажеше с масло бицепсите си. Те лъщяха.
— На мен ми изглежда абсолютно нормално място — каза той.
— Опитай се да хвърлиш монета — каза Ринсуинд.
— Какво?
— Хайде, хвърли монета.
— Д-обре — отвърна Хран, — щом това ти доставя удоволствие.
Бръкна в кесията си и извади шепа монети, отмъкнати от една дузина царства. Доста внимателно избра един оловно-сив Жлоти-четвърт-йотум и го закрепи върху лилавия нокът на палеца си.