— Кажи, ези или… — той огледа обратната страна, а по съсредоточеното му лице се четеше напрежение, — някаква риба с крака.
— Като я хвърлиш — каза Ринсуинд. Хран се ухили и щракна с палец.
Йотумът се завъртя и хвръкна.
— Ръб — каза Ринсуинд, без въобще да го погледне.
Магията никога не умира. Само изчезва.
Никъде по протежение на целия широк син свят Диск това не бе по-явно, отколкото в районите, които са били арена на великите битки на Магическите Войни, водени малко след Сътворението. В онези дни магията в нейния суров вид е била широко разпространена и била активно оползотворявана от Първите — Хора във войната им срещу Боговете.
Първопричината на Магическите Войни се е изгубила из мъглите на Времето, но философите на Диска са единодушни, че Първите Хора много скоро след създаването им напълно обяснимо изгубили контрол над себе си. И последвали величествени и бляскави битки — слънцето се търкаляло по небето, моретата врели, странни бури опустошавали земята, малки бели гълъби загадъчно се появявали по дрехите на хората, и самата стабилност на Диска (носен, както е известно, през пространството върху гърбовете на четири гигантски слона, а те пък, от своя страна — върху костенурка) — била застрашена. Това довело до твърди действия от страна на Старите Високопоставени, пред които са отговорни даже и самите Богове. На Боговете бил забранен достъп до висшето общество, хората били сътворени повторно, но този път значително по-дребни, а една голяма част от старата дива магия била изсмукала вън от земята.
Това не разрешило проблема на онези места по Диска, които по време на войните били понесли пряк магически удар. Магията изчезваше — бавно, през хилядолетията, разлагаше се и така освобождаваше безброй субастрални частици, които неумолимо изкривяваха реалността около нея…
Ринсуинд, Двуцветко и Хран се бяха втренчили в монетата.
— Наистина е ръб — каза Хран. — Е, хубаво, ти си магьосник. И какво от това?
— Аз не правя… такива магии.
— Искаш да кажеш, че не можеш.
Ринсуинд подмина репликата, защото това беше самата истина.
— Опитай пак — предложи той.
Хран извади цяла шепа монети.
Първите две паднаха нормално. Четвъртата — също. Третата се приземи на ръб и така си и остана. Петата се превърна в малка жълта гъсеница и запълзя нанякъде. Шестата, точно когато се завъртя най-силно, каза едно остро „Дрън!“ и изчезна. Миг след това се чу слаб гръмотевичен шум.
— Ей, тая беше сребърна! — викна Хран, като скочи на крака и се загледа нагоре. — Върни я!
— Не знам къде отиде — уморено каза Ринсуинд. — Може би още набира скорост. Така или иначе, монетите, с които опитах сутринта, също не се върнаха.
Хран още се взираше в небето.
— Какво? — попита Двуцветко.
Ринсуинд въздъхна. Беше се страхувал точно от това.
— Отклонили сме се в зона с висок магически коефициент — каза той. — Не ме питайте как. Някога, много отдавна, тук трябва да е било генерирано изключително мощно магическо поле и сега ние понасяме остатъчните ефекти.
— Точно така — каза един минаващ оттам храст.
Хран рязко наведе глава.
— Искаш да кажеш, че това е едно от ОНЕЗИ места? — попита той. — Да се махаме оттук!
— Чудесно — съгласи се Ринсуинд. — Ако се върнем по същите стъпки, по които дойдохме, може и да успеем. Можем да спираме през около миля и да хвърляме монета.
Той припряно скочи на крака и започна да тъпче разни неща по дисагите си.
— Какво? — попита Двуцветко.
Ринсуинд се спря.
— Виж какво — сопна му се той. — Само недей да спориш. Хайде, давай.
— Изглежда ми съвсем нормално — каза Двуцветко. — Само дето има малко по-малко хора, иначе…
— Да, странно е, нали? — отвърна Ринсуинд. — Хайде!
Високо над тях се чу шум, сякаш са ударили с парче кожа по мокра скала. Нещо гладко, лъскаво и с неясни очертания прелетя над главата на Ринсуинд, като разпръсна облак въглени от огъня — свинята се откачи от шиша и се понесе към небето.
Трупът се наклони на една страна, за да избегне група дървета, изправи се, описа един кръг наоколо и се устреми по посока на Центъра, а след него остана гореща следа от капчици свинска мас.
— Какво правят сега? — попита старецът. Младата жена погледна към гадателския кристал.
— Вървят бързо по посока към Ръба — докладва тя. — Между другото, оня сандък, с краката, още е с тях.
Старецът се изкикоти — един странно обезпокояващ смях в тъмната и прашна гробница.