Сега тя също се залавя за специалните си обувки и с лек звън завърта едно изящно колело срещу няколко кръга на тавана, което да донесе куките.
Едва сега идва ред на пода. Светът се е променил. Сега тя стои на ръба на дълбока яма или кратер, застлан с малките кръгове, върху които драконовите ездачи вече крачат с олюляваща се походка, В центъра на ямата огромните им животни чакат, събрани на стадо. Високо горе са далечните скали на пещерния под, обезцветен през вековете от драконови изпражнения.
С леко, плавно движение, което всъщност й е втора природа, Лиеса се отправя към нейния собствен дракон Лаолит, а той обръща голямата си конска глава към нея. Челюстите му са омазани със свинска мас.
— Беше много приятно — казва той в съзнанието й.
— Струва ми се, че ти забраних полети без придружител — скарва се тя.
— Гладен бях, Лиеса.
— Обуздай глада си. Скоро ще можеш доядеш коне.
— Юздите залепнаха за зъбите ни. А има ли войни? Ние обичаме войни.
Лиеса се спуска по стьлбичката и се приземява с крака, сключени около обвития в кожа врат на Лаолит.
— Войнът е мой. Има още двама, които можеш да вземеш. Единият май е някакъв магьосник — допълва тя сякаш да го ободри.
— Уф, нали знаеш какво става с магьосниците. Само половин час след първия ти се ще да си хапнеш още един — недоволства драконът.
Той размахва криле и пада.
— Настигат ни! — изкрещя Ринсуинд. Наведе се даже още по-ниско над врата на коня си и изпъшка. Двуцветко се стараеше да не изостава, а в същото време извръщаше глава, за да огледа летящите зверове.
— Ти нищо не разбираш! — гласът на туриста надникваше ужасния шум от ударите на крилете. — Цял живот съм мечтал да видя дракони!
— Отвътре ли? — извика Ринсуинд — Мълчи и карай!
Той шибна коня с юздите и се втренчи в гората пред тях, като се опитваше да я премести по-наблизо с цялата сила на волята си. Под тези дървета ще са в безопасност. Под тях не могат да летят никакви дракони…
Той чу плясъка на криле преди сенките да го обгърнат отвсякъде. Инстинктивно се сви на кълбо върху седлото и усети как го пронизва нажежена до бяло болка в мига, когато нещо остро издълба линия по раменете му.
Зад него Хран изпищя, но писъкът му звучеше по-скоро като яростен вой, а не като вик от болка. Варваринът бе скочил в пирена и бе извадил черната сабя Кринг. И когато един от драконите се изви за повторен нисък полет, той замахва.
— Нито един мръсен гущер не може да се държи така с мен! — изрева той.
Ринсуинд се наведе настрани и грабна юздите от Двуцветко.
— Хайде! — изсъска той.
— Но драконите… — каза туристът, изпълнен с възторг.
— По дяволите драк… — задочна магьосникът и се смрази. От кръжащите над главите им точки се бе отцепил още един дракон и се стрелкаше към тях. Ринсуинд пусна коня на Двуцветко, изруга диво и пришпори своя кон към дърветата, самичък. Не се обърнала погледне внезапно настаналата суматоха зад гърба му и когато над главата му прелетя някаква сянка, едва успя да изломоти нещо нечленоразделно и се опита да се зарови съвсем в гривата на коня.
А след това, наместо тъпата, пронизваща болка, която бе очаквал, последва серия силни, парещи удари, когато обезумялото от ужас животно навлезе под клоните на дърветата. Магьосникът се опита да се задържи, но един друг клон, по-нисък и по-здрав от останалите, го събори от седлото. Последното нещо, което чу преди блестящите, сини кръгове на безсъзнанието да се затворят, бе острия писък на сгромолясващо се влечуго и шума от изпочупени нокти във върховете на дърветата.
Когато се събуди, един дракон го наблюдаваше, или поне зяпаше най-общо в неговата посока. Ринсуинд изпъшка и се опита да си прокопае път в мъха с лопатките на раменете си. После в мига, в който болката го застигна, дъхът му изведнъж спря.
През мъглите на агонията и страха той отново погледна към дракона.
Измисленият звяр висеше от клона на едно голямо, мъртво дъбово дърво на няколкостотин крачки оттам. Бронзово-златните му криле бяха плътно прилепнали около тялото му, но дългата му конска глава се въртеше насам-натам на края на забележително мощен врат. Той внимателно изучаваше гората.
Освен това беше полупрозрачен. Въпреки че слънчевите лъчи проблясваха по люспите му, Ринсуинд ясно различаваше очертанията на клоните зад него.