— Точно това искам да знам и аз.
Хран бавно преброи стрелците и направи проста сметка. Раменете му се отпуснаха.
— Аз съм Хран от Химерия. А ти?
— Лиеса — Повелителката на Дракони.
— Ти ли си господарката на това място?
— Това тепърва ще разберем. Имаш вид на „наемна сабя“, Хран от Химерия. Бих могла да те използвам… ако преминеш изпитанията, естествено. Те са три. Ти премина първото.
— Какви са другите… — Хран млъкна. Само устните му продължаваха да се движат беззвучно, пък после той реши да рискува, — две?
— Опасни.
— А възнаграждението?
— Заслужава си.
— Моля да ме извините — обади се Двуцветко.
— А ако не издържа изпитанията? — попита Хран, без въобще да му обърне внимание. Въздухът между Хран и Лиеса запращя от Дребни експлозии на сила, докато погледите им търсеха за какво да се уловят.
— Ако се беше провалил на първото изпитание, сега щеше да си мъртъв. Това може да се счита за общоприето наказание.
— Хм, чуй — започна Двуцветко. Лиеса му отдели секунда внимание и май наистина го видя за първи път.
— Махнете това оттук — спокойно каза тя и отново се обърна към Хран. Двама от стражите сложиха арбалетите си на гръб, сграбчиха Двуцветко за лактите и го вдигнаха от земята. И после пъргаво изскочиха през вратата.
— Ей — завика Двуцветко, докато те бързаха навън по коридора, — къде — (когато спряха пред една друга врата), — ми е — (докато отваряха вратата) — Багажа? — Приземи се върху нещо, което някога може и да е било слама. Вратата се затръшва, и последвалото ехо се прекъсваше само от затягането на резетата по нея.
В другата килия Хран само примигваше.
— Добре, какво е второто изпитание?
— Трябва да убиеш двамата ми братя. — Хран започна да осмисля чутото.
— Двамата едновременно, или един след друг?
— Последователно или едновременно — увери го тя.
— Какво?
— Просто ги убий! — остро каза тя.
— Добри воини са, нали?
— Прославени.
— И в замяна на всичко това…?
— Ще се ожениш за мен и ще станеш Господар на Уирмбърг.
Последва дълга пауза. Веждите на Хран се усукаха от пресмятането, на което не беше привикнал.
— Получавам теб и тази планина? — най-после попита той,
— Да — Тя го погледна право в очите, а устните й се изкривиха. — Възнаграждението си струва, уверявам те.
Хран погледна пръстените на ръката й. Камъните бяха огромни, а и бяха от невероятно редките синьо-млечни диаманти от глинените находища на Митос. Когато най-сетне успя да откъсне поглед от тях, видя, че Лиеса го гледа, побесняла от гняв.
— Такъв сметкаджия? — грубо и рязко извика тя. — Хран Варварина, който би влязъл безстрашно в устата даже и на Смърт?
Хран вдигна рамене.
— Естествено — каза той. — Единствената причина да влезеш в устата на Смърт е, за да откраднеш златните му зъби. — Той описа мощен кръг с едната си ръка и дървеното легло не й стигна. Тя се блъсна в стрелците и Хран весело я последва, като повали с удар един от тях, а на друг отне оръжието. Миг по-късно всичко бе свършило.
Лиеса не бе помръднала.
— Е и? — попита тя.
— Е и какво? — попита Хран, сред цялата тая сеч.
— Искаш да ме убиеш ли?
— Какво? О, не. Не, това е само, как да ти кажа, нещо като навик. Само за поддържане на формата. Та къде са тези твои братя? — Той се ухили.
Двуцветко си седеше на сламата и зяпаше в тъмнината. Чудеше се от колко ли време е там. Най-малко от часове. Може би дни. Помисли си, че може и да е от години, но той просто е забравил.
Не, мислене от този сорт нямаше да му помогне. Опита се да мисли за нещо друго — трева, дървета, чист въздух, дракони. Дракони…
В мрака прозвуча нищожно леко дращене. Двуцветко усети как по челото му избиват капчици пот.
В килията заедно с него имаше още нещо. Нещо, което причиняваше едва доловим шум, но което, даже и в черната като рог тъмнина, създаваше усещането за огромност. Усети, че въздухът се движи.
Когато вдигна ръка, напипа мазното усещане и лекия поток от искри, които издаваха локализирано магично поле. Двуцветко усети, че го обзема трескав копнеж по светлината.
Бучка пламък се изтърколи покрай главата му и се удари в стената отсреща. И когато скалите лумнаха горещи като в пещ, Двуцветко видя дракона, който сега заемаше повече от половината килия.
— Слушам, господарю — каза един глас в главата му.
На блясъка на пукащия, цвъртящ камък, Двуцветко видя собственото си отражение в две огромни зелени очи. Като изключим тях, драконът беше в толкова много цветове и оттенъци, с толкова много шипове, рогат и жилав — точно като дракона в съзнанието му, т.е. истински дракон. Крилата му бяха събрани и въпреки това, достатъчно широки, за да се опрат в стените в двата края на стаята. Тя лежеше, сгушена между ноктите му.