Тя вдигна ръка и му предложи чаша вино с усмивка, после каза:
— Мисля, че не.
— Той не направи опит да те спаси — Ринсуинд реши да се възползва от това крайно средство.
Той висеше отчаяно на кръста на Двуцветко, докато драконът бавно кръжеше и изкривяваше света под опасен ъгъл. Твърде скоро осъзна, че последната информация, а именно, че люспестия гръб, който е яхнал, съществува само в нещо като триизмерно бълнуване, не може да помогне с нищо на измъчващото глезените му усещане за световъртеж. Съзнанието му непрекъснато се отклоняваше към вероятния резултат, ако Двуцветко евентуално изгубеше концентрация.
— Даже и Хран не би могъл да победи тези арбалети — решително заяви Двуцветко.
Когато драконът се издигна високо над гората, където тримата неспокойно бяха преспали на мокро и влажно, слънцето изгря над края на Диска. В един миг мрачните сиви и сини цветове на предутринта се превърнаха в ослепително ярка бронзова река, която потече през света и там, където се допреше до лед, вода или светлинен язовир, тя проблясваше в златни цветове. (Благодарение на гъстотата на магическото поле, което заобикаляше Диска, самата светлина се движеше със субзвукова скорост; това интересно свойство бе добре оползотворено от хората на Сорка от Великия Неф, например, които през вековете бяха построили сложни, изящни язовири и долини, оградени с полиран кварц, за да улавят бавната слънчева светлина и да я консервират, или нещо такова.)
Пред тях невъзможната небивалица от милиарди тонове, която представляваше изтъканата от магия Уирмбърг, висеше срещу небето и това все още не беше толкова лошо, поне докато Ринсуинд не обърна глава и не видя как сянката на планината бавно се разгъва през облачния пейзаж на света…
— Какво виждаш? — попита Двуцветко дракона.
— Виждам битка на върха на планината — дойде учтивия отговор.
— Виждаш ли? — попита Двуцветко. — Сигурно точно в този момент Хран се бие за живота си.
Ринсуинд мълчеше. След миг Двуцветко се огледа наоколо. Магьосникът се беше втренчил в нищото, а устните му се движеха беззвучно.
— Ринсуинд?
Магьосникът издаде лек, грачещ звук.
— Извинявай — каза Двуцветко, — какво каза?
— …целия път… голямата пропаст… — мърмореше Ринсуинд. Погледът му се фокусира, за секунда изглежда се озадачи, а след това се облещи от ужас. Направи фаталната грешка да погледне надолу.
— Аааагх — се отрони от устата му и той започна да се изплъзва. Двуцветко го сграбчи.
— Какво има?
Ринсуинд се опита да затвори очи, но пред въображението му нямаше клепачи и той продължаваше втренчено да зяпа.
— Не те ли е страх от височината? — едва успя да промълви той.
Двуцветко погледна към миниатюрния пейзаж долу, нашарен с облачни сенки. Всъщност, въобще не се бе сетил да помисли за страх.
— Не — каза той. — Трябва ли? Така или иначе, все едно си умрял, независимо дали падаш от четиридесет метра или от четири хиляди.
Ринсуинд се опита да осмисли това хладнокръвно, но не можа да открие кой знае колко логика в него. В действителност, не беше самото падане, а удрянето, което той…
Двуцветко светкавично го сграбчи.
— Дръж се — опита се да го ободри. — Вече почти стигнахме.
— Де да можеше да се върна в града — простена Ринсуинд. — Искам да се върна на земята!
— Чудно дали драконите могат да прелетят целия път до звездите? — размишляваше Двуцветко. — Е, това вече би било нещо…
— Ти си луд — категорично отсече Ринсуинд. Но туристът не отговори, а когато магьосникът изви врат към него, се вцепени от ужас, защото Двуцветко бе вперил поглед в бледнеещите звезди високо горе, а на лицето му бе изписана някаква странна усмивка.
— Ама никога ли даже не се сещаш за това — допълни Ринсуинд със заплаха в гласа.
— Човекът, когото търсите, говори с повелителката на драконите — каза драконът.
— Ъъхм? — попита Двуцветко, като все още не сваляше поглед от бледите звезди.
— Какво? — нетърпеливо попита Ринсуинд.
— Ами да. Хран — каза Двуцветко. — Надявам се, че ще стигнем навреме. Спусни се сега! По-бавно!
Вятърът прераства в шеметен вихър и Ринсуинд отвори очи. Може и въздушната струя да ги беше принудила да се отворят — вятърът със сигурност не позволяваше да ги затвори.
Плоското било на Уирмбърг се изправи пред тях, изви се заплашително, а после се преметна в зелена мъглявина, която проблясва от двете им страни. Миниатюрни дървета и поля се сляха в стремително движеща се каша. Малката сребърна искра в пейзажа може би беше рекичката, която преливаше във въздуха от ръба на платото. Ринсуинд се опита да изгони паметта от съзнанието си, но тя се чувстваше там прекрасно, като тероризираше другите му обитатели и разбутваше мебелировката.