— Трябва да видя това… — каза Двуцветко, наполовина падайки и наполовина залитайки към носа.
Нещо твърдо и неподвижно се удари в корпуса, който се завъртя на 90 градуса и застана странично на невидимата пречка. После корабът спря внезапно и дъжд студена морска пяна се пръсна върху палубата, така че за няколко секунди Ринсуинд се оказа под няколко стъпки вряща зелена вода. Той започна да пищи, а след това подземният свят придоби дълбокия звънтящ лилав цвят на избледняващото съзнание, защото точно в този момент Ринсуинд започна да се дави.
Събуди се с уста, пълна’с изгаряща течност и, когато преглътна, тъпата болка в гърлото му го върна в пълно съзнание.
Дъските от лодката го натискаха в гърба, а Двуцветко се бе надвесил над него сериозно обезпокоен. Ринсуинд простена и се изправи.
Оказа се, че е станала грешка. Краят на света беше няколко метра по-нататък
Отвъд него, на нивото точно под границата на безкрайния Водопад на Ръба, се простираше най-общо, нещо магическо.
На около седемдесет мили от тях и на достатъчно безопасно разстояние от силата на течението към Ръба, едномачтово корабче с голямо триъгълно червено платно, типична за робовладелците на свободна практика, се носеше безцелно през кадифения здрач. Екипажът — колкото беше останал — се беше скупчил на предната палуба, около хората, които трескаво работеха по сала.
Капитанът — як мъж, който носеше така характерните за жителите на Великия Неф тюрбани до лактите, бе пропътувал много, беше видял доста странни народи и любопитни неща, една значителна част от които, съвсем закономерно, беше поробил или откраднал. Той бе започнал кариерата си като моряк по Дехидрирания Океан в сърцето на най-сухата пустиня на Диска. (Водата на Диска има и необичайно четвърто състояние, което се получава от интензивна горещина в съчетание със странните изсушаващи последици на октариновата светлина; тя се дехидрира, като оставя сребриста утайка, нещо като свободно носещ се пясък, по който съвсем спокойно би могъл да плава един добре построен кораб. Дехидрираният Океан е странно място, но не чак толкова, колкото са рибите му.) Капитанът никога преди това не се бе плашил сериозно. Сега беше ужасен.
— Нищо не чувам — каза той на първия помощник-капитан.
Помощник-капитанът се взря в мрака.
— Може да е паднало през борда? — в гласа му просветна искрица надежда. Като в отговор на това, от гребната палуба под краката им долетя яростен трясък, придружен от шума на цепещо се дърво. Моряците се скупчиха боязливо и размахаха брадви и фенери.
Най-вероятно не биха се осмелили да ги използват, даже и ако Чудовището се втурнеше насреща им. Преди да разберат напълно ужасната му същност, няколко мъже го бяха нападнали с брадви, при което то се бе отклонило от целенасоченото си търсене на кораба и или ги бе изхвърлило през борда, или — може би? — ги беше изяло. Капитанът не беше съвсем сигурен. Нещото изглеждаше като най-обикновен дървен морски сандък. Може би малко по-голям от обикновено, но не чак толкова, че да буди подозрение. Но ако понякога той сякаш беше пълен със стари чорапи и най-различни други предмети, то друг път — той потрепери от страх — той сякаш беше, като че ли имаше… Опита се да не мисли за това. Точно затова хората, които се бяха удавили зад борда, сигурно са били по-късметлии от тези, които То бе хванало. Опита се да не мисли за това. Там имаше зъби, зъби като бели надгробни камъни, и език, червен като махагон…
Опита се да не мисли за това. Нищо не излезе.
Но той горчиво си помисли за едно друго нещо. Това щеше да е последният път, когато спасява неблагодарни удавници при загадъчни обстоятелства. Робството е далеч по за предпочитане пред акулите, нали? А пък после те избягаха и когато моряците му решиха да изследват големия им сандък — а как, все пак, се бяха появили те насред безбрежния океан, седнали върху големия си сандък? — той ухап… Пак се опита да не мисли повече за това, но се чудеше какво ли ще стане, когато проклетото нещо разбере, че собственикът му вече не е на борда…
— Салът е готов, господарю — каза първият помощник-капитан.
— Тогава, пуснете го във водата! — извика капитанът. — Качвайте се! — и — Запалете кораба!
В края на краищата, размишляваше той, няма да е толкова трудно да си намери друг кораб, но можеше и да се наложи да почака доста време в Рая, който моллите така рекламираха, преди да му дадат нов живот. Нека вълшебният сандък да яде омари!
Някои пирати се сдобиваха с безсмъртие чрез страхотни прояви на жестокост или с отчаяна смелост. Други стигаха до безсмъртието като натрупваха несметно богатство. Но още преди много време капитанът беше взел принципното решение за себе си да се сдобие с безсмъртие, като не умира.