С няколко последни скърцащи тласъка лодката се плъзна срещу малък наколен кей. Щом тя се заземи и образува електрическа верига, Ринсуинд долови всички познати усещания, характерни за огромно свръхестествено излъчване — маслено, синкаво на вкус и с мирис на тенеке. Навсякъде около тях лепкаво и безшумно в света валеше чиста, нефокусирана магия.
Магьосникът и Двуцветко се покатериха по дъските и чак тогава, за първи път, Ринсуинд видя трола.
Той въобще не беше толкова страшен, колкото си го беше представял.
— Хм — обади се след малко въображението му.
Не че тролът вдъхваше ужас. Наместо отвратителната чудовищна уродливост с вторично придобити израстъци, която бе очаквал да види, Ринсуинд се озова срещу един доста тумбест, но не твърде грозен старец, който съвсем спокойно би минал за нормален човек в който и да е град, стига, разбира се, другите хора да са свикнали да виждат стари хора, явно съставени от вода и почти от нищо друго. Сякаш океанът беше решил да създаде форма на живот, като си спести цялата досадна процедура по еволюцията и чисто и просто бе оформил част от себе си в едно двуного същество и го беше пуснал да се размотава по брега. Тролът имаше приятен, полупрозрачен син цвят. Докато Ринсуинд го зяпаше, през гърдите му се стрелна малко ято сребърни риби.
— Не е възпитано да зяпаш — каза тролът. Устата му се отвори с гребена на една малка вълна и се затвори по абсолютно същия начин, както водата се събира над камък.
— Така ли? И защо? — отвърна Ринсуинд. Как не се разпада, крещеше мозъкът му от любопитство. — Защо не се разлива?
— Ако ме последвате до вкъщи, ще ви намеря храна и дрехи за преобличане — тържествено каза тролът. Той тръгна нататък по скалите, без даже да се обърне да види дали ще го последват. В края на краищата, къде другаде можеха да отидат? Започваше да се стъмва, а от края на света духаше хладен мокър вятър. Мимолетната Дъга над Ръба вече беше избледняла и мъглите над водопада започваха да изтъняват.
— Хайде — каза Ринсуинд и сграбчи Двуцветко за лакътя. Но туристът не прояви никакво желание да се помръдне.
— Хайде — повтори магьосникът.
— Как мислиш, дали ще можем когато се стъмни съвсем да погледнем надолу и да видим Гигантската Атуин, Световната Костенурка? — попита Двуцветко, като не откъсваше очи от кълбестите облаци.
— Не, надявам се — отговори Ринсуинд. — Наистина се надявам. Хайде да тръгваме сега, а?
Двуцветко неохотно го последва в колибата. Тролът беше запалил няколко лампи и се беше изтегнал удобно в един люлеещ се стол. Щом влязоха, той се изправи на крака и наля в две чаши някаква зелена течност от висока кана. На слабата светлина той като че ли фосфоресцираше, така както правят топлите морета в кадифените летни нощи. И за да добави чудноват блясък към тъпия ужас, обзел Ринсуинд, той като че ли изглеждаше и с няколко инча по-висок.
Повечето от мебелите в стаята сякаш бяха кутии.
— Хм. Наистина си си избрал велико местенце. — каза Ринсуинд. — Уникално.
Той се пресегна към едната чаша и погледна зелената течност, която проблясваше в нея. Дано да става за пиене, помисли си той. Защото ще го изпия. Преглътна.
Беше същото вещество, което Двуцветко му беше дал в лодката, но тогава, по онова време, не му бе обърнал внимание, защото беше зает с по-важни неща. Сега имаше възможност спокойно да опита вкуса му.
Устата на Ринсуинд се изкриви. Той леко изскимтя. Единият му крак се вдигна конвулсивно и го удари болезнено в гърдите.
Двуцветко замислено въртеше в ръце чашата си и се мъчеше да определи аромата.
— Гхлен, Сивосинкав — каза той. — Ферментиралата орехова напитка, която замразяват и дестилират в родината ми. С характерната за нея окаденост… Пикантна. От западните плантации в, аха, Рехигридските Провинции, нали? Доколкото виждам по цвета, от реколтата от следващата година, струва ми се. Мога ли да попитам как си се снабдил с него?
(Растенията на Диска освен че се деляха на категориите, известни най-общо като „едногодишни“ — засаждани тази година, за да узреят по-късно същата година; „двугодишни“ — засаждани тази година, за да пораснат следващата година; и „многогодишни“ — засаждани тази година, за да растат, докато е необходимо, включваха също така и няколко редки „миналогодишници“, които, поради необикновеното четириизмерно усукваме в гените им, можеше да бъдат засадени тази година, за да пораснат миналата година. Ореховото вино беше изключително специално, тъй като можеше да узрее цели осем години преди в действителност да бъде засято семето му. То се славеше с това, че дарява някои от хората, които го пият със способността да виждат в бъдещето, което от гледна точка на ореха си беше просто минало. Странно, но това беше самата истина.)