— Не става — намеси се Хю с вид на много знаещ, — в книгата е работата, ясно ли ти е? Тя му казва какво да говори. Магия.
Ринсуинд превключи на Високо Борогравински, после на Вангълмешт, на Сумтри и даже на Черен Оруугу — езикът, който няма съществителни имена и има само едно прилагателно, и то неприлично. Всичките бяха посрещнати с учтиво неразбиране. В изблик на отчаяние той опита езически Троб и на лицето на дребничкия мъж цъфна радостна усмивка.
— Най-сетне! — извика той. — Боже мили! Това е забележително! (Макар че на езика Троб последната дума всъщност звучеше така: „Нещо, което може да се случи само веднъж за времето, когато може да се използва кану, издълбано старателно с брадва и огън от най-високото диамантово дърво, което расте в прочутите диамантови гори по ниските склонове на Планината Ауаяуа, обител на боговете на огъня, или поне така се говори.“).
— Какво беше всичко това? — подозрително попита Бродман.
— Какво каза кръчмарят? — попита малкият човек.
Ринсуинд преглътна.
— Бродман — каза той, — две чаши от най-доброто ти пиво!
— Разбираш ли какво говори?
— О, да, разбира се.
— Кажи му… кажи му, че е много добре дошъл. Кажи му, че закуската струва, ъ-ъ-ъ… една златна монета. — За миг на лицето на Бродман бе изписана страшната вътрешна борба, която го разкъсваше, а после, в изблик на щедрост, добави: — И за теб ще има от това.
— Чужденецо — със спокоен глас започна Ринсуинд. — Ако останеш тук, до довечера ще те наръгат с нож или ще те отровят. Но не преставай да се усмихваш, или и аз ще престана.
— О, хайде стига — каза непознатият, като се оглеждаше. — Изглежда ми чудесно място. Истинска Морпоркска кръчма. Ако знаеш колко съм слушал за тях! Всичките тези странни стари греди. И в същото време толкова удачно и разумно подбрани.
Ринсуинд бързо се огледа да не би някоя изтекла от Магьосническия Квартал отвъд реката магия да ги е пренесла мигновено на някое друго място. Но не, те все още бяха в „Барабана“ — с опушените му стени, с покрития му със стари тръстики и всякакви гадини под, с киселата му бира, която не се купуваше, а по-скоро се заемаше за известно време. Той се опита да нагласи представата си около думата „странен“, или по-точно към най-близкия еквивалент на Троб, което ще рече: „Тази приятна архитектурна чудатост, характерна за малките коралови къщи на пигмеите от полуостров Орохаи, които се хранят с гъби.“
От усилието му се замая главата. Новодошлият продължи:
— Казвам се Двуцветко — и протегна ръка. Другите трима инстинктивно погледнаха надолу да вадят дали в нея има монета.
— Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Ринсуинд. Разбери, не се шегувам. Това място е опасно.
— Чудесно! Точно такова исках!
— А?
— Какво е това в чашите?
— Това ли? Бира. Благодаря ти, Бродман. Да. Бира. Нали знаеш. Бира.
— Аха. Така типичното питие. Как мислиш, една малка златна монета дали ще бъде достатъчна, за да си я платя? Не искам да обидя някого.
Монетата беше вече наполовина вън от кесията му.
— Крррт — изскърца със зъби Ринсуинд. — Не, искам да кажа, че няма да обидиш никого.
— Добре. Казваш, че мястото е опасно. Имаш пред вид, че го посещават герои и хора на приключенията и риска, така ли?
Ринсуинд обмисляше чутото.
— Е, и?
— Прекрасно! Бих искал да се запозная с някои от тях.
Магьосникът се сети за едно обяснение.
— Аха, — каза той — дошъл си да наемеш войници („воини, които се бият за племето най-вече с млечни орехи“)?
— О, не, не. Просто искам да ги видя. За да мога, когато се върна у дома, да кажа, че наистина съм го направил.
На Ринсуинд му мина през ума, че една среща с по-голямата част от клиентелата на „Барабана“ би означавала, че Двуцветко никога няма да се върне у дома, освен ако не живееше надолу по течението на реката, и ако то случайно не го отнесеше дотам.
— Къде живееш? — попита той. Забеляза, че Бродман се е измъкнал в някоя от стаите отзад. Хю ги наблюдаваше подобрително от една съседна маса.
— Чувал ли си за града на Бес Паларджик?
— Ами, аз не съм бил много дълго в Троб. Само минавах оттам и…
— О, не, той не е в Троб. Аз говоря на Троб, защото в нашите пристанища има много битробски моряци. Бес Паларджик е най-голямото морско пристанище на Ахатовата Империя.
— Струва ми се, че… никога не съм чувал за нея.
Двуцветко учудено повдигна вежди.
— Не? Тя е доста голяма. Плаваш от Кафявите Острови по посока на часовниковата стрелка около седмица и си там. Добре ли си?