Ринсуинд започна да пълзи решително към колибата. Той леко изпищя, когато тралът го вдигна, макар и не грубо, и го изправи на крака.
— Удивително — каза Двуцветко и се надвеси още по-навън от Ръба. — И значи там има много други светове?
— Доста, предполагам — отвърна тропът.
— Предполагам, че човек би могъл да изобрети някакво ъъне знам, някакво приспособление, което да го предпази от студа — замислено каза малкият човек. — И някакъв кораб, с който да премине Ръба и да плава към най-далечни светове… Чудя се дали…
— Да не си посмял даже да си го помислиш! — простена Ринсуинд. — Я стига си бръщолевил, ясно ли е?
— Те всички в Крул говорят така — каза Тетис, и добави: — Е, разбира се, тези, които имат езици.
— Спиш ли?
Двуцветко продължи да хърка. Ринсуинд го ръгна злобно в ребрата.
— Попитах, спиш ли? — изръмжа той.
— Уфхггхн…
— Трябва да се измъкнем оттук преди да е дошла флотата, дето събира спасените останки!
Утринната светлина се процеждаше като помия през единствения прозорец на колибата и се разплискваше по купчините от спасените във водата кутии и вързопи, разхвърляни из цялото помещение. Двуцветко изръмжа още веднъж и се опита да се зарови в кълбото от кожи и одеала, които им беше дал Тетис.
— Виж, тук има всякакъв вид оръжие и боеприпаси — каза Ринсуинд. — Той е излязъл някъде. Когато се върне, можем да го обезвредим и… и… абе, после ще измислим нещо. Какво ще кажеш?
— Идеята не ми харесва много — каза Двуцветко. — Пък и, малко е неучтиво, а?
— Дрън-дрън — сряза го Ринсуинд. — Това е жестока вселена.
Той затършува из купчините около стените и избра един тежък ятаган с вълнообразно острие, който вероятно е бил гордостта и радостта на някой пират. Приличаше на тоя тип оръжие, което разчита на тежестта си не по-малко, отколкото на острието си като бръснач. Вдигна го непохватно.
— Щеше ли да остави нещо такова да се мотае насам-натам, ако то можеше да го нарани по някакъв начин? — зачуди се на глас Двуцветко.
Ринсуинд въобще не му обърна внимание и зае позиция до вратата. И когато, десетина минути по-късно тя се отвори, той замахва, без капчица колебание, към процепа на височина, на каквато според него трябваше да се намира главата на трола. Ятаганът изсвистя без никакъв резултат през съвършено празно то пространство и удари рамката на вратата, от което Ринсуинд изгуби равновесие и се просна на земята.
Над него някой въздъхна. Вдигна очи и срещна лицето на Тетис, което тъжно се клатеше наляво-надясно.
— Нямаше да ме нарани — каза тропът. — И въпреки това съм наранен. Дълбоко наранен. — Той се пресегна над магьосника и извади сабята от дървото. Без явно усилие, той огъна острието й в кръг и я запрати далеч над скалите, където тя се удари в някакъв камък, отскочи, като не преставаше да се върти, в сребърна дъга и се загуби някъде в мъглите, скупчени над Водопада на Ръба.
— Много дълбоко наранен — заключи той. Посегна надолу до вратата и метна една торба към Двуцветко.
— Това е една убита сърна, точно както вие, хората, я обичате, малко раци и морска сьомга. От Обиколната Ограда са се погрижили — небрежно каза той.
Той сурово погледна към туриста, а след това отново погледна надолу към Ринсуинд.
— Какво зяпаш? — попита той.
— Ами, само дето… — започна Двуцветко.
— …в сравнение със снощи — помогна му Ринсуинд.
— …си толкова малък — завърши Двуцветко.
— Аха, ясно — внимателно каза тролът. — Сега пък персонални забележки. — Той се изправи в цял ръст, който сега временно възлизаше на четири стъпки. — Това, че съм направен от вода, не значи, че съм направен от дърво, разбрахте ли?
— Съжалявам — каза Двуцветко и бързичко изпълзя от кожите.
— Вие сте направени от мръсотия — каза тролът, — но аз не коментирам неща, за които самите вие не сте виновни, нали? Да. От нас ни най-малко не зависи как ни е направил Създателят, така мисля аз. Но, ако искате да знаете, вашата луна тук е доста по-мощна от луните около моя собствен свят.