— Надявам се, че не възнамерявате да ни направите роби — каза Двуцветко.
Марчеса погледна искрено шокирана.
— Разбира се, че не! Какво ви накара да си помислите така? Животът ви в Крул ще бъде богат, пълен и удобен…
— Е, тогава добре — каза Ринсуинд.
— …само че, няма да е много дълъг.
Крул се оказа голям остров, с доста планини и гъсти гори, и с приятни бели постройки, които се съзираха тук-там сред дърветата. Сушата бавно и постепенно се издигаше към Ръба, така че най-високата точка на Крул всъщност леко надвисваше над Края. Тук Крулиашите бяха построили главния си град, който също се наричаше Крул, и тъй като една значителна част от строителния им материал представляваше спасените от Обиколната Ограда останки, къщите в града имаха подчертано морски вид.
Да си кажем направо, цели кораби майсторски бяха сглобени един за друг и бяха превърнати в сгради. От общия дървен хаос под най-различен ъгъл стърчаха и се подаваха триреми, лодки с триъгълни платна и каравели. Боядисани фигури по носовете на корабите и драконови глави от Централните Земи напомняха на гражданите на Крул, че дължат благосъстоянието си на морето; баркентини и въоръжени търговски кораби придаваха специфична форма и открояваха по-големите здания. И така, градът се извисяваше, притиснат от две страни между синьозеления океан на Диска и мекото облачно море на Края, а осемте цвята на Дъгата на Ръба се отразяваха във всеки един прозорец и в обективите на телескопите на многобройните градски астрономи.
— Абсолютно ужасно е — мрачно каза Ринсуинд.
Лещата сега се плъзгаше по самото отвърстие на Водопада па Ръба. С приближаването към Края островът стана не само по-висок, но и по-тесен, така че, лещата можеше да остане над водата, докато не се приближи съвсем близо до града. Парапетът, който обхождаше скалата по Края, беше осеян със сигнални мостици, които стърчаха нагоре в празното пространство. Лещата се спусна леко към един от тях и влезе в дока толкова плавно, както лодка може да се прибере на кея. Чакаха ги четирима стражи, досущ като Марчеса — със същата коса-лунна светлина, огряла на фона на черната нощ на лицата им. Не личеше да са въоръжени, но в мига, в който Двуцветко и Ринсуинд стъпиха на парапета, те ги сграбчиха така здраво в ръцете си, че и двамата тутакси се отказаха от каквато и да било мисъл за бягство.
Много скоро след това Марчеса и наблюдаващите магьосници хидрофоби изостанаха далеч зад тях, а стражите и техните пленници се отправиха бързо по една уличка, която се виеше между къщите-кораби. После улицата тръгна надолу и стигна до нещо като дворец, наполовина изсечен в камъка на самата скала. Ринсуинд смътно забелязваше ярко осветените тунели и дворовете, чиито покрив беше далечното открито небе. Няколко възрастни мъже в роби, покрити със загадъчни окултни символи, стояха отстрани и наблюдаваха с нескрит интерес преминаващата покрай тях шесторка. На няколко пъти Ринсуинд забеляза хидрофоби — вкорененото им изражение на себе-погнуса, поради течностите, които съставяха собствените им тела, ги отличаваше непогрешимо; и, тук-там, тежко стъпващи уморени хора, които можеше да бъдат само роби. Не му остана много време да размишлява върху всичко това, защото скоро пред тях се отвори една врата и учтиво, но твърдо ги бутнаха вътре в някаква стая. Вратата се затръшва зад тях.
Ринсуинд и Двуцветко се окопитиха, станаха и започнаха да оглеждат стаята, в която се бяха озовали.
— Божичко! — тихо каза Двуцветко след продължителна пауза, в която безрезултатно се бе мъчил да намери по-добра дума.
— Това килия ли е? — чудеше се на глас Ринсуинд.
— И всичкото това злато, и коприна, и предмети — добави Двуцветко. — Никога не съм виждал нещо подобно!
В средата на богато украсената стая, върху един толкова дълбок и пухкав килим, че Ринсуинд стъпи предпазливо върху него, да не би да се окажеше някакъв космат, подолюбив звяр, беше сложена дълга, бляскава маса, отрупана с храна. Повечето бяха рибни ястия, в това число и най-големият и най-изящно приготвен рак, който Ринсуинд изобщо беше виждал някога, но освен това имаше и цял куп чаши, паници и подноси, пълни със странни храни, каквито той също виждаше за пръв път. Магьосникът посегна внимателно и взе някакъв лилав плод с коричка от зелени кристали.
— Захаросан морски таралеж — каза весел, дрезгав глас зад гърба му. — Голям деликатес.
Той тутакси го изпусна и се обърна. Иззад тежките завеси беше излязъл един старец. Беше висок, слаб и изглеждаше почти благ в сравнение с някои от физиономиите, които Ринсуинд виждаше напоследък.