— Не си струва, напи така? Какво ще кажете да бъдете принесени в жертва на сутринта? — попита Гархартра. — Наистина не си струва да се тормозите да го знаете. Наспете се добре. Или поне сравнително добре.
Той затвори вратата. Мигновен октаринов блясък от огън около нея подсказа, че тя вече е така залостена, че никой ключар на света не би могъл да я отвори.
Бим, бам, бом — биеха камбаните по цялата Обиколна Ограда в осветената, бучаща от Водопада на Ръба лунна нощ.
Тертон, кантонерът па 45-а Дължина, не беше чувал такова дрънчене от нощта, когато преди пет години в Оградата не се беше забил един гигантски кракен. Той се подаде от колибата си, която поради липсата на някое удобно островче на тази Дължина, бе построена върху дървени колове, забити в морското дъно, и се загледа в тъмнината. Веднъж — два пъти му се стори, че вижда раздвижване, далече, много далече. Ако трябва да бъдем точни, негово задължение беше да доплава дотам и да види коя е причината за този оглушителен грохот. Но тук, в хладната и влажна тъмнина, тази идея ни най-малко не го очарова, така че той затвори вратата, омота малко зебло и чували около подлудяващо дрънчащите звънци, и се опита отново да заспи.
Нищо не излезе, защото сега дрънчеше даже и най-горният наниз по Оградата, като че ли нещо голяма и тежко подскачаше по нея. След като съзерцава тавана няколко минути и полагаше неистови усилия да не мисли за големи, дълги пипала и за очи с размерите на езера, Тертон изгаси фенера и открехна вратата.
Нещо се приближаваше по Оградата, като правеше огромни скокове и минаваше но няколко метра наведнъж. То връхлетя върху него и за миг Тертон зърна нещо правоъгълно, многокрако, космато от водорасли и — макар че не притежаваше каквито ида било отличителни черти, които да го подскажат — в действителност то беше много ядосано.
Колибата се разпадна на парчета, щом чудовището мина и я помете по пътя си, макар че Тертон се спаси като се долепи и се задържа за Обиколната Ограда. Няколко седмици по-късно го прибра връщаща се спасителна флотилия; в последствие той избяга от Крул с една открадната във въздуха леща (тъй като беше развил удивително висока хидрофобия), и след не малко премеждия най-сетне си проправи път до Великия Неф — една толкова суха област на Диска, че на практика дъждовността й беше отрицателна, която въпреки всичко на него му се струваше безкрайно влажна.
— Пробва ли вратата?
— Да — отговори Двуцветко. — И не се е отключила от последния път, когато ме попита. Но, все пак, остава прозорецът.
— Голяма възможност за бягство, няма що! — промърмори Ринсуинд, все още кацнал насред стената. — Нали каза, че виси точно над Края! Само една крачка и, а-а-а, ще полетиш през пространството и, кои знае, може би ще се вцепениш от студ, или пък с невероятна скорост ще се забиеш в някой друг свят, или ще потънеш в огненото сърце на някое слънце?
— Струва си да се опита — каза Двуцветко. — Искаш ли бисквитка от водорасли?
— Не!
— Кога ще слезеш долу?
Ринсуинд изръмжа. Дължеше се отчасти и на неудобството му. Магията на Гархартра беше малко използваната и трудна за овладяване „Лично Гравитационно Преобръщане на Атавар“ и практическият резултат от нея беше, че, докато не престанеше да действа, тялото на Ринсуинд щеше да е абсолютно убедено, че „долу“ се намира под прав ъгъл от посоката, обикновено смятана за такава от повечето жители на Диска. На практика той сега стоеше на стената.
Междувременно хвърлената неотдавна бутилка висеше свободно във въздуха на няколко крачки оттам. В нейния случай времето не беше ъ-ъ-ъ, точната дума е, ъ-ъ-ъ, не беше спряло, а беше забавено от няколко важни заповеди, и траекторията й, доколкото това имаше някакво отношение към Ринсуинд и Двуцветко, заемаше вече няколко часа и няколко инча. Стъклото блестеше на лунната светлина. Ринсуинд въздъхна и се опита да се намести по-удобно на стената.
— Защо никога не се притесняваш? — кисело попита той. — Ето, седим тук, утре сутринта ще ни принесат в жертва на някакъв си бог, дето даже не го знаем, а ти какво — седиш и се тъпчеш с морски сандвичи.
— Надявам се нещо да се случи.
— Искам да кажа, ако знаехме защо ще бъдем убити — продължаваше магьосникът.
— Би искал, нали?
— Ти ли го каза това? — попита Ринсуинд.
— Причува ти се — каза гласът в главата на Ринсуинд.
Той се извъртя настрани. Попита:
— Кой си ти?
Двуцветко го погледна разтревожено.
— Аз съм Двуцветко. Не си ли спомняш?
Ринсуинд стисна главата си в ръце.
— Най-накрая стана и това — изпъшка той. — Започвам да излизам от здравия разум.