А пред Ринсуинд стояха двама много изненадани магьосници, облечени в отличителните тъмно сини и черни плащове на заклети хидрофоби. Единият от тях, който явно се ориентираше по-бързо от другаря си, вдигна ръка и подхвана началните думи на някаква магия.
Откъм страната на Ринсуинд се чу кратък, остър шум. Двуцветко се беше изплюл. Хидрофобът изпищя и ръката му се отпусна като отсечена.
Другият нямаше никакво време да реагира, защото Ринсуинд вече беше върху него и яростно размахваше юмруци. Един як юмручен удар, получил допълнителна сила от страха, преметна мъжа отвъд парапета на балкона и го запрати в езерото, което пък направи нещо много странно — водата се разплиска настрани сякаш в нея беше цопнал огромен невидим балон и хидрофобът увисна с писъци в полето на собственото си отвращение.
Двуцветко го зяпаше удивен, докато магьосникът не го сграбчи за рамото и му посочи един коридор, който изглеждаше обещаващо. Спуснаха се по него, а хидрофобът остана да се гърчи на земята след тях и да търка мократа си ръка.
Известно време те чуваха викове зад себе си, но после се шмугнаха в един страничен коридор, после в друг вътрешен двор и много скоро шумът от преследвачите им се изгуби далеч назад. Най-сетне Ринсуинд избра една безопасна на вид врата, огледа наоколо, видя, че стаята зад нея е свободна, издърпа и Двуцветко вътре и я затръшва след себе си. Облегна се на нея, а гърдите му мощно хриптяха от умората.
— Ние сме тотално изгубени в двореца на един остров, от който няма никаква надежда да се измъкнем — задъхано на пресекулки каза той. — А освен това, ние… ей! — той спря, докато пред обърканите му очни нерви се процеждаше съдържанието на стаята.
Двуцветко вече беше зяпнал към стените.
Защото, странното на стаята беше, че съдържаше цялата Вселена.
Смърт седеше в градината си и си точеше косата. Тя беше вече толкова остра, че случайният ветрец, който минеше през нея, моментално се разрязваше на две озадачени крехки течения, макар че в действителност, ветровете бяха нещо наистина рядко за тихата градина. Градината се намираше на едно закътано на завет плато, от което се откриваше гледка към сложните измерения на свят Диск, а зад нея се извисяваха студените, спокойни, невероятно високи и мрачни планини на Вечността.
Шшъъисст! — изсвистя камъкът. Смърт измънка някаква погребална песен и тупна един кокалест крак върху ледените плочи.
Някой се приближаваше през мъгливата овощна градина, където растяха нощните ябълки, а след това се разнесе в гадният сладникав мирис на смачкани водни лилии. Смърт погледна ядосано нагоре и очите му се забиха в други едни очи — черни като корема на котка и пълни с далечни звезди, които нямаха свой двойник никъде сред известните съзвездия на Реалновремевата Вселена.
Смърт и Съдба се спогледаха. Смърт се ухили — естествено, нямаше избор, тъй като беше направен от неумолими кости. Точилото пропяваше ритмично по острието, докато той продължаваше да си върши работата.
— Имам задача за теб — каза Съдбата. Думите му се плъзнаха по косата на Смърт и се срязаха послушно на две ленти — от гласни и съгласни.
— ДОСТАТЪЧНО ЗАДАЧИ ИМАМ ЗА ДНЕС — Смърт отговори с глас, по-тежък от неутроний. — ДАЖЕ И В ТОЗИ МОМЕНТ БЯЛАТА ЧУМА ВЪРЛУВА В ПСЕВДОПОЛИС И АЗ СЪМ ДЛЪЖЕН ДА ОТЪРВА ЕДНА ГОЛЯМА ЧАСТ ОТ ЖИТЕЛИТЕ МУ ОТ НЕЯ. ДРУГА ТАКАВА НЕ Е ИМАЛО ЗА ПОСЛЕДНИТЕ СТО ГОДИНИ. ОЧАКВАТ МЕ ДА СЕ РАЗВИХРЯ И ДА ПОМЕТА УЛИЦИТЕ, КАКВОТО МИ Е ЗАДЪЛЖЕНИЕТО.
— Имам предвид въпроса за дребния пътешественик и за мошеника-магьосник — меко каза Съдбата, настани се до облечената в черен плащ фигура на Смърт и се загледа към далечното, многоизмерно бижу, което представляваше вселената на Диска, наблюдавана от предимството на тази извънизмерна точка.
Косата замлъкна.
— Те ще умрат след няколко часа — каза Съдбата. — Така им е отсъдено.
Смърт се размърда, а с него и камъкът.
— Мислех, че ще се зарадваш — каза Съдбата.
Смърт сви рамене — изключително изразително движение за някой, чиято явна форма представлява скелет.
— АЗ НАИСТИНА ГИ ПРЕСЛЕДВАХ С ВСИЧКИ СИЛИ ВЕДНЪЖ, НО ПОСЛЕ МИ ДОЙДЕ НАУМ, ЧЕ, РАНО ИЛИ КЪСНО, ВСЕКИ ЧОВЕК ТРЯБВА ДА УМРЕ. ВСИЧКИ УМИРАТ НАКРАЯ. МОГАТ ДА МЕ ОГРАБЯТ, НО НИКОГА НЕ МОГАТ ДА МЕ ОТХВЪРЛЯТ — УСПОКОИХ СЕ АЗ. ТОГАВА ЗАЩО ДА СЕ ТРЕВОЖА?