— Кое какво беше? — върна въпроса Двуцветко, зает с една скрита гайка.
— Стори ми се, че чух нещо — каза Ринсуинд. — Вижте какво, ще ги заплашим, че ще унищожим това нещо, ако не ни пуснат да си ходим. Точно това ще направим, нали?
— Аха — отнесено каза Двуцветко. Той сви пети под себе си. — Готово. Сега би трябвало да се вдигне.
Няколко мускулести мъже се бяха скупчили около стълбата, водеща към кораба. Сред тях Ринсуинд разпозна и двамата хелонавти. Носеха саби.
— Аз… — започна той.
Корабът залитна. После, безкрайно бавно, започна да се плъзга по релсите.
В този миг на черен ужас Ринсуинд видя, че тролът и Двуцветко са успели да вдигнат люка. Метална стълба вътре водеше надолу към кабината. Тролът изчезна.
— Трябва да слезем от кораба — прошепна Ринсуинд.
Двуцветко го погледна, а на лицето му грееше странна луда усмивка.
— Звезди — каза туристът. — Светове. Цялото това проклето небе, пълно със светове. Места, които никой никога няма да види. Освен мен. — Той прекрачи входа на люка.
— Ти си съвършено луд — дрезгаво каза Ринсуинд, като се мъчеше да запази равновесие, докато корабът набираше скорост. Обърна се, когато единият от хелонавтите се опита да прескочи разстоянието, което делеше „Пътешественика“ и кулата, приземи се върху извития фланг на кораба, потърси с дращене да се хване за някаква опора и като не успя, откъсна се и полетя с пясък надолу.
„Пътешественикът“ се движеше вече много бързо. Ринсуинд мяркаше как край главата на Двуцветко прелита обляното в слънчева светлина облачно море и невероятната Дъга, която се носеше плавно и измамно отвъд Ръба, и примамваше глупаците все по-далеч и по-далеч, фатално далеч…
Видя и десетина мъже, които отчаяно се катереха по ниските наклонени плоскости на летателната рампа и бутаха една огромна дървена греда върху линията в безумен опит да дерайлират кораба, преди той безвъзвратно да изчезне отвъд Края. Колелата се забиха в нея, но единственият ефект беше, че корабът се разтърси, Двуцветко пусна ръце от стълбата и падна в кабината, а люкът се затръшва с ужасния шум от десетина скрибуцащи малки резета и приспособления за затваряне, които си дойдоха на мястото. Ринсуинд се хвърли напред и задращи по тях, хленчейки.
Облачното море сега се беше приближило още повече. А самият Край — скалистата обиколка на арената, беше поразително близко.
Ринсуинд се изправи. Сега можеше да направи само едно единствено нещо, и той го направи. Паникьоса се безумно и то точно в мига, когато талигите на кораба се удариха в малката рампа и я пометоха, искрящи като пъстърва, по пътя си в небето и отвъд Края. Няколко секунди след това се чу трополене на малки крачки, Багажът прескочи края на света и се хвърли надолу във Вселената, докато крачетата му все още продължаваха целенасочено да се движат в ритъм.
КРАЯТ
Ринсуинд се събуди и потрепери. Замръзваше от студ.
Това било значи. Когато умреш, отиваш на студено, влажно, мъгливо, ледено място. Пъкълът — мястото, където мрачните духове на Умрелите се тълпят завинаги по скръбните тресавища, а белите кости на труповете проблясват в пъпен синхрон с обкръжаващата ги обстановка… — ей, я почакай малко…
Няма начин Пъкълът да е чак толкова неудобен. А той наистина се чувстваше много неудобно. Усещаше, че го притиска някакъв клон и от това гърбът го боли, ръцете и краката също го боляха но местата, където ги бяха раздрали клончетата, а ако съдеше но това, как усещаше главата си, съвсем неотдавна трябва да го беше ударило нещо тежко. Ако това наистина беше Пъкълът, той определено беше адски… ей, чакай малко…
Дърво. Той се съсредоточи върху думата, която изплува в съзнанието му, макар че на фона на бръмченето в ушите и бляскавите кръгове, които играеха пред очите му, това беше съвсем неочаквано постижение. Дърво. Нещо дървено. Това беше. Клони, клончета и други такива неща. И Ринсуинд, който лежи в него. Дърво. Капе. Мокро. Навсякъде наоколо студен бял облак. И отдолу също. Е, това вече беше странно.
Той беше жив и лежеше, целият в синини, в бодливите клони на някакво малко дърво, което растеше в пукнатината на една скала, щръкнала над пенливата бяла стена, която представляваше Водопада на Ръба. Осъзнаването на този факт му подейства почти по същия начин, както ако го беше блъснал айсберг. Той потрепери от страх. Дървото изскърца предупредително.
Нещо синьо и с неясни очертания се стрелна покрай него, гмурна се за кратко в гърмящите води, после се върна и капна на един клон близо до главата на Ринсуинд. Беше малка птичка със сини и зелени пера. Тя глътна сребърната рибка, която току-що бе уловила от Водопада и погледна любопитно към магьосника.