Ринсуинд забеляза, че наоколо беше пълно с подобни птици.
Те кръжаха, стрелкаха се и се плъзгаха с лекота по водната повърхност, и току някоя и друга вдигаше пръски вода, когато успееше да си открадне нова обречена хапка от водопада. Няколко от тях бяха кацнали на дървото. Перата им бяха в цветовете на дъгата, също като бижута. Ринсуинд ги гледаше очарован.
Всъщност, той беше първият човек, който някога виждаше птиците-риболовци на Ръба — миниатюрните създания, който от много отдавна водеха начин на съществуване, твърде странен даже и за Диска. Далеч преди Крулианците да построят Обиколната Ограда, птиците-риболовци на Ръба бяха изнамерили свой собствен ефективен метод за контролиране на края на света, за да живеят.
Изглежда присъствието на Ринсуинд нега безпокоеше. Само за миг, но болезнено ясно той си представи как прекарва остатъка от живота си тук, увиснал на това дърво, и как трябва да се храни само със сурови птици и риба, ако въобще успееше да я улови, когато тя падаше покрай него от човките им.
Дървото се раздвижи осезателно. Ринсуинд усети, че се изплъзва назад и жално изскимтя, но успя да сграбчи някакъв клон. Само че рано или късно щеше да заспи…
В пейзажа настъпи едва забележима промяна и небето придоби бледолилав оттенък. Една висока фигура в черен плащ стоеше във въздуха до дървото. В едната си ръка държеше коса. Лицето й беше скрито в сянката на качулката.
— ДОШЪЛ СЪМ ЗА ТЕБ — проговори невидимата уста, с глас тежък като пулса на кит.
Стволът на дървото проскьрца още веднъж, сякаш протестираше срещу нещо, а едно камъче се откърти и се удари в шлема на Ринсуинд, когато един от корените му се изскубна от скалата.
Смърт винаги лично идваше да прибере душите на магьосниците.
— От какво ще умра? — попита Ринсуинд.
Високата фигура се поколеба.
— МОЛЯ? — попита тя.
— Ами, не съм си счупил нищо, не съм се и удавил, тогава от какво ще умра? Не мога просто да бъда убит от Смърт; трябва да има някаква причина — каза Ринсуинд. За свое най-голямо учудване, той вече не се страхуваше. За пръв път в живота си не изпитваше никакъв ужас. Жалко, че това усещане май нямаше да продължи дълго.
Смърт като че ли стигна до някакво решение.
— БИ МОГЪЛ ДА УМРЕШ ОТ СТРАХ — произнесе качулката. Гласът все още бе запазил гробното си звучене, но в него се промъкваше и леко неуверено потрепване.
— Не става — самодоволно отговори Ринсуинд.
— НЕ Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО НЕПРЕМЕННО ДА ИМА ПРИЧИНА — каза Смърт, — МОГА ПРОСТО ДА ТЕ УБИЯ.
— Ей, не можеш да го направиш! Та това ще е убийство!
Фигурата въздъхна и отметна назад качулката си. Вместо ухилената физиономия на Смърт, която очакваше да види, Ринсуинд се натъкна на бледото и леко прозрачно лице на някакъв доста притеснен демон.
— Всичко обърках, нали? — уморено промълви той.
— Ти не си Смърт! Кой си тогава? — извика Ринсуинд.
— Скрофула.
— Скрофула ли?
— Смърт не можа да дойде — нещастно заобяснява демонът. — В Псевдополис има голяма чумна епидемия. Трябваше да отиде там и да се развилнее из улиците. Затова изпрати мен.
— Никой не умира от скрофулоза! Аз имам права! Аз съм магьосник!
— Добре, добре! Това щеше да е златният ми шанс — каза Скрофула, — но защо не погледнеш и от друга страна — ако те ударя с косата, ще умреш точно така, както би умрял, ако те удареше Смърт. Кой ще знае?
— Аз ще знам! — сопна се Ринсуинд.
— Няма. Ти ще си мъртъв — Скрофула разсъждаваше логично.
— Разкарай се!
— Много добре — заговори демонът, като претегляше косата на ръка, — но защо не се опиташ да погледнеш нещата от моята страна? Това значи много за мен, а ти трябва да признаеш, че животът ти въобще не е чак толкова хубав. Прераждането може да ти донесе само нещо по-хубаво… ох!
Ръката му се втурна да запуши устата му, но Ринсуинд вече сочеше с треперещ пръст към него.
— Прераждане! — развълнувано извика той. — Значи все пак е вярно това, което казват мистиците!
— Аз нищо не съм казал — сприхаво каза Скрофула. — Това беше само грешка на езика. И така — доброволно ли ще умреш или не?
— Не.
— Както искаш — отговори демонът.
Той вдигна косата. Тя изсвистя почти професионално надолу, но Ринсуинд вече не беше там. Всъщност, той беше няколко метра по-надолу и разстоянието непрекъснато се увеличаваше, защото клонът беше избрал точно този момент да се прекърши, и го запрати на и без това прекъснатото му пътуване към междузвездната бездна.
— Върни се! — изпищя демонът.
Ринсуинд не отговори. Той лежеше по корем в стремително летящия въздух и се взираше в облаците, които даже и в този миг изтъняваха.