Соня Бирмингъм
Цвят от скреж
Глава 1
Планините Озарк — октомври 1885
Мъртъв.
Да, мъжът беше мъртъв. Мисти се беше навела, за да събира билки, а когато се изправи и погледна към залязващото слънце, видя мъртвия мъж. Тя пое дълбоко глътка свеж въздух, пропит с аромата на боровите гори, и втренчи поглед в една точка от планинското било, намиращо се на около четирийсет метра от нея. Там, простряно под един огромен дъб, лежеше тялото на мъж… едър, гол мъж.
Гърлото й се сви, тя остави кошницата си на земята и хвърли поглед през рамо. Приятелката й Лъки я следваше и водеше със себе си понито, което теглеше малката каручка с торбите. Момичетата събираха билки от три часа и торбите бяха пълни с див джоджен, босилек и още много растения, от които се приготвяха лечебни отвари.
Мисти започна да вика, но бързо престана. Не биваше да тревожи Лъки, още не. Може би тази стряскаща гледка да беше само трик на светлината, която бавно гаснеше. Тя чу прошумоляването на тревите, когато любимецът й — малък енот — тръгна към нея. Без да се замисли, тя се наведе, вдигна го и притисна топлото му пухкаво телце към гърдите си. А после отново посвети вниманието си на големия дъб, чийто тъмен силует се извисяваше на червения хоризонт. Предпазливо продължи да върви по пътеката. Трябваше да провери дали мъжът наистина е мъртъв, защото ако можеше, тя щеше да му помогне.
Сърцето й отново заби силно, когато се приближи, защото ясно видя проснатото на земята тяло. Уплашена, тя пусна Роло, коленичи и нададе тих вик. И тогава през листата премина един от последните слънчеви лъчи и освети тялото. Ръката му беше преметната през главата. Косата му беше рошава, тъмна като индиго и изпъкваше красиво на фона на есенните листа. Като хипнотизирана, Мисти разгледа тялото му сантиметър по сантиметър и почувства как силна червенина залива бузите й.
Като лечителка, тя беше виждала достатъчно голи мъже, но кой знае защо този мъж я впечатли, въздейства й по различен начин от другите. По мускулестите му гърди и бедра бяха полепнали борови иглички. Членът му, дори в покой, изглеждаше огромен и впечатляващ. Мъжът предизвика у Мисти най-съкровени мисли и желания. Обхвана я силна тъга. „Господи, какво ли му се е случило?“ Сърцето й се сви — той беше толкова красив. Лицето му беше леко квадратно, с ясно изразени черти и излъчваше сила, бузите му имаха бронзов загар, миглите му бяха гъсти и тъмни, устните — пълни и чувствени. Беше огромен и силен и някак си странно безпомощен.
Нападалите по земята листа изпукаха, тя се изправи и видя Лъки, която все така тихо я беше следвала и сега се намираше само на няколко метра зад нея. Приятелката й имаше рижа коса, бузите й бяха покрити с лунички, носеше извехтяла рокля, а огромните й очи сега гледаха ужасено. Лъки живееше с дядо си, стар свещеник, когото хората от долината Ред Оук1 наричаха отец Джубал, и беше най-добрата приятелка на Мисти. Лъки се беше вцепенила, а очите й заплашваха да изхвръкнат от орбитите. Мисти също не помръдваше, втренчила поглед в безжизненото тяло.
— Погледни само колко огромен и силен е той! — възкликна Мисти. Лъки се изчерви силно и извърна очи. — Може би е още жив — продължи Мисти. — Може би ще успея да му помогна.
Лъки поклати глава.
— Но той не помръдва. Мъртъв е. — Тя огледа сенчестата гора, в която започваха да се чуват тихите нощни звуци. — Днес няма да намерим повече билки. Слънцето е почти залязло. — Направи крачка назад и започна да усуква края на престилката си. — Не бива да стоим тук по тъмно. Нека просто си тръгнем.
Мисти погледна мъжа и й се стори, че долавя леко движение.
— Мисля, че още диша. — У нея се зароди надежда, когато леко разтърси рамото му. Той нададе стон и сърцето й възбудено заби. Красивият мъж беше още жив и тя трябваше да му помогне. Мисти погледна приятелката си и се усмихна. — Виж, не е мъртъв. А е красив като ангел! — Тя прехапа замислено долната си устна и прокара пръсти през косата му. — Има цицина, по-голяма от гъше яйце, на тила си. — После започна да изучава лицето му. — Първоначално не бях забелязала, но сега съм повече от сигурна, че е чужд на този край.
— А как, предполагаш, е стигнал дотук?
— Предполагам, че е дошъл на кон през резервата Юрика. И онези разбойници, които от известно време тревожат цялата долина, са го цапнали по главата, откраднали са коня и дрехите му.
Погледна смелото лице на мъжа и сърцето й отново силно заби. Беше се опитвала да спасява животни, хванати в капани, но беше сигурна, че онова, което се опитва да направи сега, е много по-опасно. Той беше все още в безсъзнание, а на нея й се струваше, че вече е променил живота й.