— По-добре бързо да се махаме от тук — каза тя и подреди косата си така, че да пада равномерно върху раменете й. — Пчелите са замаяни от дима и са нападали по земята, но скоро ще започнат да се връщат.
Събраха нещата си и тръгнаха по друга пътека, не по тази, по която бяха дошли. Палавото енотче все така ги следваше. Скоро стигнаха до малко поточе, което образуваше езерце под една скала. Мисти въздъхна доволно, коленичи до езерцето и пи вода от шепата си. Адам коленичи до нея и също пи вода направо от шепата си. Помисли си, че леденостудената, чиста вода има невероятен вкус. Спомни си как дядо му говореше, че изворите имали лечебни свойства, а после се размисли за семейството си. Господи, наистина искаше тук, във водата, да има някаква магия — магия, която да повдигне духа на Уорън и да накара Джон да разбере, че любовта е по-важна от парите и положението в обществото.
Като утоли жаждата си, Мисти седна под един дъб и се облегна на широкото стебло. В главата й се зародиха много въпроси. Тя погледна мъжа, който беше нахлул в живота й така неочаквано и ярко, както кометата прекосява небето. Той беше толкова привлекателен, че можеше да покори сърцето на всяка жена. Защо съдбата беше решила да пресече пътя на лекаря от големия град с нейния? Какво ли си беше наумила.
Изведнъж тя усети, че е втренчила поглед в него, и когато той я погледна, тя наведе нервно очи. Когато той се надигна от земята, тя не можа да не забележи как тесните бричове подчертават силните му бедра. Изчерви се, а това я накара да се чувства още по-неудобно. С естествена грация, той тръгна към дървото. Мускулите по цялото му тяло играеха — толкова гъвкава беше походката му. Седна до нея, а тя, изненадана от загриженото му изражение, му се усмихна разсеяно.
— В околността има над петдесет минерални извора. Индианците твърдят, че водата е лековита — каза тя. Чувстваше се на топло, защитена. — Аз вярвам, че няма по-добра вода от тази на минералните извори в планините Озарк.
Адам не отговори. Мълчаливо хвърли едно камъче в потока.
Мисти загрижено се вгледа в изсечения му профил.
— За Сейнт Луис ли мислиш? — осмели се да го попита тя. — Да не би да се тревожиш за брат си?
Той бавно обърна глава към нея и я погледна тъжно.
— Да — отговори рязко, почти грубо. Хвърли още едно камъче в потока.
Мисти сложи длан на широкото му рамо и почувства напрежението в мускулите му. Сигурно нещата наистина вървят зле между него, баща му и брат му. Въпреки огромното си богатство, те са нещастни — помисли си тя с тъга. Наклони глава на една страна и му се усмихна в опит да повдигне настроението му.
— Докато си в планините, остави миналото си в равнината.
Той отново я погледна, но този път очите му светнаха весело.
— Да оставя миналото си в равнината?
Тя се засмя, смехът й беше гърлен.
— Да. Все едно че е торба, пълна с вехтории! — Тя се облегна свободно назад и му се усмихна. — Знаеш ли, мисля си, че ударът по главата и попадането ти в долината са най-хубавото, което е могло да ти се случи. Ти наистина си късметлия!
Той я гледаше с почуда и възторг.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Искам да кажа, че много хора искат да забравят проблемите си, но не могат да избягат от тях. За теб е чудесно да знаеш, че си се освободил от всички и от всичко поне за малко. — Вгледа се в блесналите му очи. — Какво мислиш за това?
Той се наведе към нея и на загорялото му лице грейна ослепителна усмивка.
— Мисля, че си много мъдра — каза тихо и погали рамото й.
По ръката й надолу се спуснаха горещи вълни.
Дълбокият му глас беше много чувствен, а близостта му беше едновременно обезпокоителна и възбуждаща. Очите им се срещнаха и ниско долу в корема й се появи трепкаща възбуда. Тя почувства как в душата й се зараждат силни чувства и заплашват да я погълнат. Сякаш някъде отдалеко долиташе бълбукането на поточето и чуруликането на птичките. А между тях двамата се беше настанила чувствена магия, която бавно започваше да ги изпълва — също като въздуха, пропит с аромата на боровете. Въпреки рисковете, които връзката между тях носеше, Мисти беше неудържимо привлечена от него. Сетивата й бяха изострени, тя забеляза блясъка в очите му, който говореше за чувства, срещу които тя не беше готова да се изправи.
— У-уморен ли си? Искаш ли да се връщаме? — заекна колебливо тя.
Адам се усмихна, плъзна дланта си надолу по ръката й и я съедини с нейната длан — жест, който й достави огромно удоволствие.
— Чувствам се съвсем добре — каза той дрезгаво. — Но ако постоим двамата тук заедно, ще се почувствам още по-добре.
Беше толкова близо до нея, че топлината от тялото му я заливаше. В изострените черти на лицето му тя забеляза глад, който се равняваше по сила на нейния. Той вдигна дланта й и притисна топлите си устни до пръстите й, а тя остана безмълвна. Обзе я смущение, беше много объркана. Дали изисканите думи, които той използваше, не бяха я обезоръжили?