— Преживявала ли си подобна вечер в живота си? — попита първата дама.
Втората поклати глава.
— Не. Сега разбирам какво имаше предвид, когато говорихме за съпругата на доктор Девънпорт. Сигурна съм, че тя ще го съсипе напълно, включително и практиката му.
Мисти се хвана за рамката на вратата, за да не падне. Значи такива бяха тайните мисли на гостите й за нея. Причерня й пред очите, когато разбра, че всичките й усилия бяха отишли напразно и че вечерта беше пълен провал.
Рейвън беше помогнал на старата дама да се качи и нейната карета се беше вече отдалечила. Той се обърна към къщата, изкачи стъпалата и мина покрай Мисти с ледено достойнство. Тя успя да устои на желанието си да му извика и загледа мълчаливо как той върви към библиотеката.
Рейвън си наля чаша уиски и издиша шумно, за да се успокои. Как беше желал Мисти най-сетне да постигне победа над обществото в Сейнт Луис! А и тя беше така близо до успеха! В този момент той можеше да я държи в обятията си и да я поздравява. Но не, всичко беше тръгнало не така, както трябва, и той беше принуден да наблюдава как тя губи уважението на хората, към което се беше стремила така отчаяно. Изпълнен с дълбоко съжаление, отпи от уискито, а после остави чашата, защото му се струваше, че питието няма никакъв вкус. Чу шум от стъпки, извърна се и я видя, застанала на прага, красива както винаги. Отново приличаше на изгубено дете. И въпреки раздразнението му, нейната красота докосна някаква уязвима струна в душата му. Опита се да потисне все по-нарастващия гняв, докато я гледаше как върви към него. И двамата мълчаха известно време, после той я хвана нежно за лакътя и погледна измъченото й лице.
— Ще ми обясниш ли какво стана? — попита я с дрезгав глас.
Тя се изчерви.
— Не съм сигурна. Аз и губернаторът си говорихме, прекарвахме си наистина добре и той поиска уиски от Тенеси. После разбрах, че баба му и дядо му са от планините Озарк, а после всичко ми е като неясно петно. Говорихме и се смяхме, пих малко повече уиски и…
— Губернаторите и героите от войната могат да пият уиски от Тенеси, докато паднат под масата — сряза я Рейвън. — Но дамите не пият, особено пред очите на хората.
— Но той ме помоли да си кажа мнението за уискито — каза тя. Беше напрегната. — И мнението ми му достави удоволствие.
Той въздъхна тежко.
— Може и да си угодила на губернатора, но шокира всички останали. Трябваше да отпиеш най-много една глътка.
На лицето й се изписаха изненада и болка и тя се отдалечи от него. Той я последва.
— Дамите не събуват обувките си — продължи да говори той, а вените на слепоочията му запулсираха.
Обвинението увисна във въздуха. Тя успя да преглътне сълзите си и погледна каменното му лице. Уискито и възбудата бяха развързали езика й и тя извика:
— О, да, правилата! Отново забравих за тях, нали?! Хората тук могат да правят каквото пожелаят, могат да обиждат, когото си поискат дотогава, докато спазват правилата и го правят елегантно. — Беше наранена от факта, че я критикуваше той. Беше завладяна от различни чувства. — Опитах се да го приема. То наистина е номер, който би било добре да се усвои. Но сърцето ми подсказва, че е по-добре да си карам постарому.
Челюстта му беше здраво стисната.
— Но ние те помолихме само за някои дребни промени.
Тя усещаше гнева, който той едва успяваше да потиска. Знаеше, че се намира върху опасна почва, но гордостта я караше да продължава да говори.
— Да, веднъж ти каза, че ще сложим само няколко панделки, но нещата отидоха доста по-далеч от това. Чувствам се така, сякаш ме насилват да се променя само и само за да угодя на хората. И то за да предпазя Девънпортови от клюките. — Тя трепереше от яд и мъка. Отново отиде при него. Сърцето й биеше малко по-бързо от обикновено. Неговото изражение беше все така мрачно. — Нима не разбираш, че не можеш да отливаш хората по еднакъв калъп, защото те не са течна маса? Нима не разбираш колко погрешно е това?
На лицето му се изписа силно раздразнение.
— Ти преиграваш. Никой не те е карал да продаваш душата си на дявола. Трябваше само да си изградиш по-добри маниери. А вътрешно да си останеш същата.
— Но няма да бъда, ако остана още малко тук. Чувствам се така, сякаш съм погребана жива.
Очите му горяха.
— И къде се озовахме пак? Искаш да се върнем в планините Озарк?