— И защо не? — отговори тя. Гласът й трепереше. — Дойдох тук, защото вярвах, че е за кратко, но сега разбирам, че си искал да останем завинаги. Не виждам да правиш планове да заминем след смъртта на баща ти. Никога не съм чувала да говориш за това и се съмнявам, че дори си помислил. Още се надяваш да получиш поста главен лекар и съветът да пренебрегне моите недостатъци.
Изведнъж изражението на лицето му стана потайно и тя се запита какво ли крие от нея този път. Дали бордът вече не беше направил своето предложение? Тревогата й нарасна.
— Не ти обещах нищо, когато напуснахме планините — каза той сухо. — Да не би да си забравила, че това е моят дом? Огледай се. Живееш в палат и си облечена в красиви дрехи. Какво ти липсва?
Тя навлажни устни. Опитваше се да събере мислите си.
— Не ми липсват земни блага — заключи, — но ми липсва нещо много по-важно. Тук животът ми няма смисъл, нямам цел.
— Да си моя съпруга, не е ли достатъчно за теб? — попита я той студено.
Мисти го погледна. Всичко в него изискваше отговор. Мисти знаеше, че е пила доста алкохол, но странно, умът й никога не е бил толкова бистър. Тя изгаряше от желание най-после да се изрази, да се разкрие.
— Разбира се, това значи много, даже всичко, за мен, но аз имам и други страни — отговори тихо. Приглади коси в опит да намери най-подходящите думи. — В планините имаше хора, които ме търсеха, които зависеха от мен, които ме обичаха и ценяха.
— Не мислиш ли, че един лекар в семейството е достатъчен? — отговори той с каменно лице.
Инстинктът й нареждаше да си държи езика зад зъбите, но силният й дух отказваше да се подчини.
— Не, не съм съгласна — отговори тя, сякаш се задушаваше. — Омръзна ми да бъда дама, да не правя нищо. Или да върша неща, които нямат никакво значение, и да приказвам така, че да спазвам някакви правила, които също са безсмислени.
Рейвън погледна измъченото й, напрегнато лице и забеляза как тупти вдлъбнатинката между ключиците й. Притегли я към себе си и се опита да я разбере.
— Продължавай — помоли я тихо. — Кажи ми онова, което ти тежи на сърцето.
Тя преглътна конвулсивно.
— Липсват ми планините — каза тя прочувствено. — Липсват ми Езра, Лъки и отец Джубал. Липсват ми скритите сред дърветата полянки, мирисът на дъжд, който се носи над хълмовете, и утринната роса, която блести на слънцето. — Сведе глава, а после го погледна. — Липсва ми още и магията — призна си тихо.
Рейвън се учуди, че тя е още толкова незряла психически. Можеше да разбере, че й липсват планината и близките, можеше да разбере желанието й да прилага билково лечение, но магията! Беше й дал книги, които да прочете, беше се опитал да й обясни, че трябва да се вярва само в онова, което може да се докаже научно, но тя не се беше променила ни най-малко. Отново го обзе раздразнение.
— За каква магия говориш? — попита я сухо.
Очите й станаха големи и влажни.
— За магията да обичаш и да вярваш.
На него му се струваше, че никога няма да разбере планинците. Отговори й:
— Вярваш или не, но тези качества могат да се намерят и в Сейнт Луис.
Мисти обходи с поглед всеки сантиметър на смръщеното му лице и продължи, защото и без това вече не можеше да отстъпи:
— Не съм сигурна. Когато бяхме в планините, те разбирах. Там ние се смеехме заедно и говорехме и всичко ми изглеждаше добро и правилно. Но понякога вече не знам кой си — прошепна тя. — Понякога си мисля, че и духът ти, и смехът ти останаха там.
На лицето му се изписа недоверие. Той отиде до прозореца, дръпна завесите и се вгледа в мрака. Мисти, с разтуптяно сърце, гледаше широкия му гръб. Когато се обърна към нея, лицето му беше твърдо, като издялано от камък.
— Нямам твърде много причини да се смея — каза той, скръстил ръце. — Тук, в града, твоят живот е поредица от катастрофи. Предизвика врява в най-добрия ресторант. В магазина не се прояви по-добре. Обърна всичко в болницата с краката нагоре. — Тръгна към нея, силно смръщил вежди. — И ако не си забелязала, днес стана за присмех пред изисканото общество на Сейнт Луис. Не можеш ли да свършиш нещо, без да влезеш в устата на хората.
Думите му нараниха Мисти по-силно от всичко, което й беше казвал досега. Но в същото време изпитваше облекчение, че са свалили картите на масата.
— Да, знам, че направих някои грешки тук — каза тя приглушено. После, като видя гнева в очите му, се ядоса, че той я принуждава да се защитава, въпреки че тя беше направила всичко възможно да се нагоди към неговия свят. — Но грешките, които допуснах, ги допуснах от невежество — каза тя, променила тона си. — Допуснах ги, защото за мен хората са по-важни от правилата.
Очите на Рейвън я гледаха студено.