Унизена, Мисти стоеше, свела поглед към килима, докато свекърът й изричаше с думи нейния най-голям страх. Не можеше да спори, че отец Джубал е ръкоположен, защото знаеше, че не е. Умът й беше изпълнен със съмнения, тя беше много объркана. Отдалечи се от леглото, но Джон извика след нея:
— Ти си едно малко невежо глупаче от планината, което е успяло да съблазни мъж, за когото не е достойно! И нищо повече!
Очите на Мисти се напълниха със сълзи, но силната й гордост не й позволи да избяга от стаята. За втори път Джон й отправяше това обвинение. И с това обиждаше не само нея, но всички хора, които живееха в планината. Мисти си пое дълбоко дъх и отговори със силен, ясен глас.
— Може и да нямам три милиона долара, но наследството ми е дори по-богато от вашето, защото то е планините Озарк и Бялата река, която тече чиста и буйна. Нямам нужда от високопоставени приятели, за да се чувствам човек със значение. Любовта ми към лечението изгаря сърцето ми. Грижата за хората придава смисъл на живота ми и така ще бъде, докато стана на сто години! — Силните чувства, които сега се надигаха в душата й, караха тялото й да трепери. Тя се приближи до него и впи поглед в неговия. — И ако любовта към Бога и грижата за хората, които той е създал и които живеят в планините, ме прави глупачка, тогава се гордея, че съм такава!
Лицето на Джон остана невъзмутимо както винаги, но тя изпита облекчение, че най-после е казала всичко. С усилие на волята успя да сдържи сълзите, които напираха в очите й. Излезе от стаята с достойнство. Но когато вече не чувстваше погледа на Джон върху себе си, когато затвори вратата зад гърба си, тя вдигна полите си и изтича бързо нагоре по стълбите, колкото е възможно по-далеч от свекър си. Колко много беше искала той да я хареса, как се беше старала да му угажда, да му достави удоволствие! Искаше да му подари поне един миг на радост, но не беше успяла. С натежало сърце, все пак не изпитваше омраза към него, а съжаление, защото инстинктивно усещаше колко бедна и жалка е душата му. Въпреки цялото си богатство, той не беше щастлив. Непрекъснато се бореше за уважението на празноглавото общество и пет пари не даваше за чувствата или любовта на сина си.
Като влезе в спалнята, тя се облегна на вратата и се опита да потисне силните чувства, които караха тялото й да трепери. И се замисли. Заради нея Джон беше пропуснал шанса си да разшири бизнеса си, а Рейвън беше загубил както позициите си в обществото, така и кариерата си. С болка и тъга осъзна, че докато са женени, тя ще бъде пречка за него, ще го дърпа надолу. Може би в горчивите думи на Джон имаше и зрънце истина. Болката й стана толкова силна, че я задушаваше. Независимо колко силно обичаше Рейвън, тя не му подхождаше. И колкото и упорито да се опитваше, нямаше да стане достатъчно добра за него. Той имаше нужда от съпруга като Присила, която да може да се движи в обществото заедно с него, без да го излага непрекъснато. Разтърсена от думите на Джон, тя разпери пръсти и втренчи поглед в брачната си халка, която блестеше в утринната светлина. Спомни си деня, в който Рейвън й я беше купил от магазина на мистър Танър. В онази мразовита зимна утрин тя се беше смятала за най-щастливата жена на света. И наистина беше така, но тогава не знаеше какви изпитания я очакват в Сейнт Луис. И по бузата й се търкулна една-единствена сълза.
Спомените заприиждаха на вълни. Спомни си и онзи мразовит ден, когато беше намерила леденото цвете. Спомни си колко силно беше желанието й, а и надеждата й, че Рейвън ще остане в планината и ще я обича. С тъжна усмивка си спомни деня, в който се венчаха и как тя се закле да го обича докато голямата Бяла река пресъхне. Да, каза си сега, винаги щеше да го обича. И сърцето й се сви от мъка. Щеше да го обича до последния си дъх. А като го обичаше толкова много, как можеше да съсипва непрекъснато живота му?
Сърцето й заби малко по-бързо от нормалното. Тя свали халката от пръста си и я остави върху тоалетката, като си помисли колко малка и самотна изглежда тя там. Рейвън ще разбере — помисли си. Ще разбере веднага щом я види. Ще разбере, че тя го освобождава, за да може той да живее живота, който си е избрал. Щеше да разбере, че тя се е върнала в планините Озарк.
Час по-късно Мисти вървеше към пристройките. Чувстваше се удобно за първи път от месеци насам. Беше облечена в дълга пола и домашно предена блуза. На главата си бе сложила широкополата шапка, която носеше в планините. Цимбалът беше под мишницата й, в ръката си държеше кошницата, с която беше дошла. В нея беше прибрала малкото си вещи, които беше донесла от Озарк. Беше решила, че последният й разговор с Джон е своеобразно сбогуване. Знаеше, че мисис Хъксли не се интересува от нея и едва ли би разменила няколко думи по какъвто и да било повод. Беше потърсила Уорън, но не го беше намерила. Беше решила, че така е може би по-добре, защото той би се опитал да я убеди да остане. И ето, че трябваше само да помоли Нат да я закара на гарата и да си вземе довиждане с него.