Нат лъскаше ландото. Като я видя, се изправи, отворил широко уста от изненада.
— О, мисис Девънпорт, какво сте решили да правите сега? — каза той и изтърва парцала от ръцете си. — Надявам се, че не е онова, което си мисля. — Взе от ръцете й кошницата и цимбала, остави ги настрани и я погледна все така изненадано.
— Да, мисля, че се досещаш какво съм намислила. Ще изтърся краката си от праха на Сейнт Луис, полепнал по тях, и ще се върна в планините, където ми е мястото. — Срещна разтревожения му поглед и се опита да не покаже чувствата, които я вълнуваха. — Ще ме закараш ли до гарата? — попита го приглушено. — Ако побързам, ще успея да тръгна, преди още да са разбрали, че ме няма.
Помещението, в което беше ландото, миришеше на обработена кожа и коне, а през зацапаните прозорци проникваше слаба светлина. Но дори в полумрака тя виждаше неодобрението, изписано на лицето му.
— Не, мадам. Бих направил всичко за вас, но не и това. Какво ще каже мистър Адам? — Нат беше облечен в панталоните от униформата и бяла риза, на която беше навил ръкавите. Избърса с опакото на дланта си потта, която беше избила по челото му. — О, Господи, каква лоша новина! Това е най-лошата новина, която съм чувал!
Мисти отиде до клетката, в която беше Роло, а той, като я видя, започна да издава весели звуци. Тя отвори вратичката и той скочи в разперените й ръце. За първи път тази сутрин тя изпита искрица щастие. Притисна топлото му телце към себе си и вдъхна познатата миризма на козината му. После се върна при Нат и седна на стъпалата на ландото. Вдигна поглед към лицето му, което изразяваше силна мъка.
— Мисля, че на мен и на Роло мястото ни е в планините, не мислиш ли и ти така? — попита тя и погали животинчето по дължината на гърба.
— Не, мисис Девънпорт, мисля, че мястото ви е там, където е мистър Адам — отговори той и я погледна спокойно. — Той е ваш съпруг и ще му причините силна мъка, ако го изоставите.
Мисти срещна очите му.
— Отначало може би ще му липсвам малко, но и двамата знаем, че той ще е по-добре без мен. — Тя извърна глава настрани, преди да продължи: — Аз само му навличам неприятност след неприятност още от пристигането си.
Нат премигна няколко пъти.
— Е, не мога да отрека, че причинихте няколко неприятности на господаря. — Той се засмя и прокара длан през сивата си коса. — Господ ми е свидетел, каква буря накарахме да се разрази в оня магазин! — Той коленичи на едно коляно пред нея. — Но мистър Адам ви обича.
Тя стисна устни.
— Предполагам, че още нищо не си научил за снощи?
На лицето му се изписа смущение.
— Да, мадам. Някои от помощничките в кухнята говореха за вас. Казаха, че вие и губернаторът сте се забавлявали добре, но че не е трябвало да се стараете така заради него.
Тя все още държеше Роло на ръце. Погледна го внимателно в очите.
— Точно в това е проблемът — каза тя. — Винаги създавам само неприятности, защото мисля различно от градските хора. — Нат се изправи. На лицето му все още беше изписано объркване. — Аз мисля със сърцето си, а не с главата си — продължи тя. — Всичко беше наред в планините, но тук това само ме забърква в разни неприятни ситуации. — Тя ритна празната кутия от средството за полиране на карети и кутията се претърколи няколко метра по-нататък. — Не мога да следвам тукашните правила, защото не ги познавам.
Нат се засмя добросърдечно.
— Просто не сте се срещали с достатъчно хора.
— О, не, срещнах вече предостатъчно хора — настоя тя и закрачи напред-назад от едната страна на ландото. — Но това не ми помогна особено. За тях аз съм като мебел, която не е подходяща за стаята, независимо къде ще я сложат. — Погледна очите му, които я гледаха мило. — Уморих се да опитвам да бъда приета там, където не ме искат. Уморих се да се възхищавам на статуи без ръце, да уча имената на отдавна умрели хора, не мога да се науча да ям червеи. Не искам повече да нося стегнати и неудобни дрехи, не искам разни панделки да се влачат подире ми!
Нат отвори широко очи.
— Мадам?
Тя въздъхна дълбоко.