— Няма значение — каза вече по-спокойно, по-меко. — Просто мислех на глас. — После изведнъж й домъчня силно за дома и тя погледна милото му лице. — Господи, умирам вече от копнеж по планините, толкова много ми липсват!
Нат я хвана за раменете.
— Но мистър Адам има нужда от вас тук — каза той малко рязко.
— Не, тук той има нужда от някоя като Присила, жена, която познава правилата и няма нищо против да ги спазва. Има нужда от истинска дама.
Очите на Нат блестяха.
— О, мадам, не казвайте това! — настоя той и взе ръката й. — Вие сте най-прекрасната дама, която познавам. Вие се интересувате от хората и ако питате мен, точно това означава да си дама.
Гърлото й се сви и известно време тя не беше способна да произнесе нито дума. За нея да си дама означаваше да вършиш нещата елегантно, да не правиш скандални сцени, да не предизвикваш по никакъв начин общественото мнение, да не правиш никакви грешки.
— Ще ме закараш ли до гарата? — попита го тя умолително. Сълзите вече я задушаваха.
Той въздъхна тежко.
— Предполагам, че ако не го направя, вие ще намерите друг начин да стигнете до там — отговори.
Тя преглътна и прошепна.
— Ще се сбогуваш ли с Уорън от мое име? — Той стисна устни и кимна с глава. — И няма да предадеш нито дума от нашия разговор на Рейвън?
Той постави длан върху ръката й.
— Ако още настоявате, ще ви закарам до гарата и ще остана до тръгването на влака — каза той. Лицето му беше много напрегнато.
— Благодаря ти — отговори тя шепнешком. И в този миг се сети за съвета на отец Джубал винаги да бъде самата себе си, защото само така ще спечели сърцата на хората, които са важни за нея. Каква ирония, помисли си тя сега. Беше следвала съвета му и си беше спечелила за приятели Уорън, Нат, Сара и губернатора на Мисури — доста странна смесица от възрасти и обществени положения. Погледна към каретата и си спомни деня, когато се беше качила на капрата, защото не познаваше света, в който се беше озовала. — Нат — каза тя, — искам да напусна града с високо вдигната глава, така, както аз си знам, и не ме интересува кой ще ме види. Аз и Роло ще се качим на капрата при теб, както направих в доброто старо време, помниш ли?
Очите на Нат светнаха.
— Да, мадам. Ще бъда горд, ако го направите.
Час по-късно Рейвън остави писалката и бутна назад стола си. Клепачите му бяха натежали за сън. Стана и закрачи из кабинета си, за да се разсъни. Очите го боляха, а слепоочията му пулсираха. Прокара длан по брадичката си и разбра, че нито миг повече не би могъл да се концентрира върху работата си. След снощния спор с Мисти беше останал в библиотеката, за да се успокои малко. После се беше качил горе и беше видял, че тя лежи неподвижно и диша дълбоко. Смачканите чаршафи му подсказаха, че е заспала трудно, и затова не я събуди. Но знаеше, че той не би могъл въобще да заспи, затова се беше преоблякъл и беше дошъл в болницата. Лампата на бюрото му беше светила през цялата нощ, а той беше преглеждал картоните на пациентите и беше попълвал формуляри, защото не би могъл да се занимава с нищо извън рутинните дейности. Когато зората се пукна, той загаси лампата и разтърка очите си, но погледът му остана все така замъглен. Знаеше, че Мисти още не се е събудила, и затова реши да се заеме с работата си като не обръщаше внимание на напрежението, което сякаш се беше свързало на възел между плешките му. Цяла нощ думите й „чувствам се така, все едно съм погребана жива“ бяха звучали в главата му, а сега го изпълваше силен копнеж да я види, да я вземе в прегръдките си. Искаше да си отиде у дома и да намерят начин да разрешат на пръв поглед неразрешимите си проблеми. Докато обличаше сакото си, реши, че няма да позволи връзката им да се разпадне заради горчиви думи и мъчителни обвинения. Трябваше да успеят да постигнат разбирателство, хармония. После, като слагаше шапката си, чу забързани стъпки пред вратата и сестрата от детското отделение се втурна неканена в кабинета му. На лицето й беше изписана силна изненада.
— Елате бързо, докторе — извика тя, толкова развълнувана, че забрави да поздрави. — Трябва да видите Сара.
Рейвън остави шапката си.
— Какво се е случило с нея — попита той, леко разтревожен.
Сестрата поклати глава.
— Сега не мога да ви обясня — извика тя през рамо, тръгнала бързо по коридора към отделението. — Ще трябва сам да видите. — Няколко крачки пред него, тя махна с ръка. — И побързайте!
Двамата вървяха бързо по коридора, като заобикаляха санитарите, които бутаха количките със закуската. Като стигнаха близо до вратата на детското отделение, сестрата стисна ръката му и каза: