— Много се радвам, че бяхте в кабинета си. Сара настоя на всяка цена да ви намеря. — Очите й бяха усмихнати. — А и знаех, че ще искате да видите това.
В отделението децата се бяха скупчили, а вниманието им беше привлечено от нещо в другия край. Там стоеше Сара, хванала се с крехката си ръчичка за таблата на леглото. Лицето й грейна, като видя Рейвън, и бавно, с треперещи колене, тя тръгна към него. Докато тя бавно поставяше крак пред крак и скъсяваше разстоянието помежду им, децата си шепнеха, изпълнени с благоговение — като пред чудо.
След спора с Мисти и безсънната нощ, Рейвън се чувстваше вече много напрегнат. В гърлото му беше заседнала буца. Когато детето стигна много близо до него, той разпери ръце, а то направи още една тромава крачка и обви ръчички около врата му.
— Виждате ли — каза гордо, с блеснали очи, — отново мога да вървя.
— Да — отговори той и щастие изпълни гърдите му. Знаеше, че момиченцето ще има нужда от терапия, за да проходи стабилно, и че ще трябва да остане още известно време в болницата, но първата крачка беше направена. И той отново, като нея, събра кураж, за да предизвика живота. Помилва я по гърба, едва успял да повярва на чудото, станало пред очите му. — Кажи ми как стана това.
Тя сви леко раменца.
— Не знам — отговори с детска усмивка. — Просто се събудих тази сутрин и разбрах, че ще мога да ходя. Станах от леглото и — готово!
Той погледна сестрата, която стоеше до тях.
— Какво се е променило? Видя ли я някой от другите доктори? Да не й е предписано ново лечение?
Тиха усмивка озари лицето на жената.
— Другият доктор, който я видя, беше мисис Девънпорт.
— Мисти? — попита той, много учуден.
— Точно така — извика весело Сара, с което отново привлече вниманието му. — Тя идваше да ме види почти всеки ден.
Той се засмя и я хвана за ръчичката.
— И какво се случваше, когато тя идваше? За какво си говорехте двете?
— За много неща — отговори Сара, като наклони глава на една страна. — А преди няколко дни донесе хартия и цветни моливи и ние нарисувахме пожара.
Някаква струна в душата му се опъна и той обхвана с длани вдигнатото към него личице.
— Разкажи ми за рисунките — каза той тихо. — Ти какво направи с тях?
— Мисти ги сложи в една малка кутия и я завърза с въженце. А после ме изведе навън със столчето на колела. — Тя се замисли, като че ли за да си спомни по-добре всичко. — Носеше и лопата. Изкопа дупка и заедно заровихме кутията.
— Разкажи ми и останалото — каза той, като вече предусещаше какво ще чуе.
— Мисти ми каза, че погребваме завинаги пожара. Каза, че вече няма да го сънувам и че тази сутрин, като се събудя, ще мога отново да ходя. — Тя се усмихна и разпери щастливо ръце. — И това е всичко!
Рейвън подозираше, че проблемът на Сара е психически, но сега беше изпълнен с възхищение от способностите на Мисти. Колко умна беше тя! Със случая можеше да се справи само човек, който познава детската психика, който може да мисли като дете, но също така този някой трябваше да разполага с доверието на Сара. И ето, че едва сега разбра думите на Мисти, че най-могъщото лекарство е мисълта.
Сара докосна наболата му брада.
— Кога Мисти ще дойде пак да ме види? Тя много ми липсва.
— Не знам… — отговори Рейвън. — Но тя и на мен много ми липсва.
Вратата зад него се отвори, чуха се стъпки, а после Рейвън чу следните думи:
— Страхувам се, че имам наистина много лоши новини за вас, сър.
При звука от разтревожения глас на Нат, Рейвън се обърна рязко, все още прегърнал Сара. Като премигна, той видя кочияша си застанал до вратата на отделението. Той държеше шапката си в ръце, а лицето му беше така измъчено, все едно че на плещите му лежеше всемирният товар.
Все още подвластен на шока, Рейвън изкачи стъпалата, които водеха към къщата, после бързо изтича в спалнята. По навик обходи стаята с поглед. Тя беше чиста и подредена, но, без Мисти, студена и празна. Споменът за тяхното скарване разкъсваше сърцето му. Ах, как искаше да я вземе в обятията си! Знаеше, че влак за Юрика Спрингс ще има чак утре сутринта. Можеше да започне да опакова багажа си. Отиде до тоалетката. Пръстенът на Мисти проблесна, уловил слънчевата светлина, и той го взе в дланта си, изпълнен със силна мъка. И веднага разбра, че тя е оставила халката, за да му каже, че е свободен — свободен да намери друга жена, която да съответства на положението му и на живота му в града. Това, че беше оставила пръстена, беше признание, че се е провалила. Единственото място, където сърцето й можеше да намери покой, бяха планините. Чувстваше се смазан. Мъката го изпълни целия и му тежеше като олово. Сега разбра, че беше толкова зает с подновяването на практиката си, че дори не беше намерил време да смени евтиния пръстен с диамантен. Беше направил още толкова много други грешки като например тази, че не намери време да й помогне да се приспособи, а разчиташе други да го сторят вместо него. Остави пръстена в джоба си. Мъчителни въпроси не му даваха мира. Да, бяха се скарали, но въпреки това тя никога не би си заминала, без да му каже и една дума, без да се сбогува дори. Дали не беше оставила писмо? Не, той разбра, че сигурно е била много ядосана, за да постъпи така, и се изпълни с отчаяние. Запита се дали баща му не й беше казал нещо, което я е засегнало дълбоко. Изпълнен с подозрения, той бързо тръгна към стаята на Джон. Спря се на прага и видя, че Джон е полуседнал, подпрял се на възглавниците, и чете вестници.