— Мисти си е заминала — каза Рейвън и отиде до леглото му. — Какво знаеш ти за това?
Старецът свали очилата си, а в очите му имаше изненада.
— Значи си е заминала, а? — отговори той доволен и остави вестниците настрани. — За да отговоря на доста грубия ти въпрос, не знам нищо за това, но няма да кажа, че съжалявам.
Гняв обзе Рейвън, защото знаеше, че баща му лъже.
— Видя ли я тази сутрин? Говори ли с нея? — попита той.
Джон хвърли очилата си върху одеялата.
— Да, видях я — призна той грубо. — И говорих с нея, но не съм отговорен за нейните действия.
Рейвън обаче беше твърдо решен да узнае всичко, което баща му можеше да му каже.
— Какво й каза? — попита той остро.
Джон смръщи вежди.
— Казах й, че заради нейното поведение не успях да разговарям с губернатора. — Той се засмя сухо. — Споменах още, че нямате брачно свидетелство, което би могла да представи.
Рейвън го гледаше и не вярваше на ушите си. Най-после баща му беше намерил слабото място на Мисти — нейното чувство за чест. Макар да не беше я докоснал, той беше убил духа й.
— Да, сега разбирам какво се е случило — каза Рейвън. — Като си усетил, че духът й не е така силен, ти си я накарал да почувства провала си, втълпил си й, че не е достойна да носи името Девънпорт! Нищо чудно, че е заминала!
— Бъди благодарен за божията милост, която те отърва от нея — отговори баща му. — Момичето не беше подходящо за теб и тъй като ти не успя да го проумееш, бъди благодарен, че тя най-после го разбра.
Рейвън трябваше да положи нечовешки усилия, за да сдържи гнева си. Но беше така ядосан, че не мислеше въобще за чувствата на баща си.
— Да те вземат дяволите! — извика той грубо. — И теб, и подлите ти действия!
Между тях настана напрегната тишина. После от прага се чу шум, който привлече вниманието на Рейвън. Уорън, с пребледняло лице, стоеше до току-що отворената от него врата. Погледна встрани, явно осъзнал, че не би могъл да дойде в по-неподходящо време.
— Съжалявам — извини се той. — Ще дойда по-късно.
Рейвън тръгна към него.
— Не, остани — каза, като се спря на няколко крачки от него. — Може би ще можеш да помогнеш. Мисти се е върнала в планините Озарк.
Очите на Уорън помръкнаха.
— Съжалявам… ужасно съжалявам.
Рейвън фокусира погледа си върху пребледнялото му лице.
— Говори ли с нея тази сутрин?
Брат му поклати глава.
— Не, не съм. Тази сутрин излязох рано, но нямаше да го направя, ако знаех какво е намислила. — Очите му таяха мъка и тъга. После погледна над рамото на Рейвън към баща си. — Ще дойда в по-удобен момент — каза той.
Обърна се да си върви, но Джон го гледаше втренчено в гърба.
— Не, остани! — нареди сърдито той. — Цяла сутрин очаквам тези нови сведения. Къде, по дяволите, беше?
Рейвън отиде до прозореца, но с крайчеца на окото си виждаше, че брат му гледа право в очите на Джон.
— Бях при Присила — отговори Уорън.
Джон го изгледа остро.
— В работен ден! И за какво, по дяволите?
Уорън сведе поглед.
— Наистина не мисля, че моментът е подходящ. Аз…
— О, продължавай. Изплюй камъчето! — нареди Джон. — За какво си ходил там?
Уорън си пое дълбоко дъх и успя да възстанови спокойствието си. Отиде до леглото.
— Е, добре, и без това дойдох тук само за да ти го кажа. — Рейвън забеляза щастието, изписало се на лицето на брат му. — Присила се съгласи да стане моя съпруга — каза тържествено Уорън. Гласът му беше придобил нова плътност и нова сила. — Помолих я снощи, на партито в чест на губернатора, а тя ми каза, че ще ми отговори тази сутрин. Ще се сгодим възможно най-скоро.
Рейвън гледаше брат си и въпреки своите проблеми изпитваше гордост и щастие. Уорън най-после беше успял да спечели ръката на Присила! Нищо чудно, че момичето беше толкова щастливо снощи!
— Мили Боже! — възкликна Джон. — Никога не бих повярвал!