Уорън замръзна на място.
— Ти вярваш само на онова, на което искаш — каза той с глас, който Рейвън досега не беше чувал. — И винаги си бил напълно сляп за нещата, които засягат мен и Адам.
Рейвън не знаеше какво е станало с Уорън, но му харесваше онова, което виждаше. За първи път в живота си брат му говореше свободно и се противопоставяше на Джон. Очевидно Присила беше много важна за него и той беше намерил кураж да защитава мнението си. Устните на Джон се извиха надолу.
— Хапете, нали, малки кутрета! Наистина ли си мислите, че ще успеете сами да се справите с бизнеса?
Очите на Уорън блестяха от възмущение.
— Да, аз вярвам, че ще се справя, след като направя някои промени — каза той и изправи рамене, с което като че ли стана по-висок. — И първата промяна ще бъде, че тази стая ще стане по-слънчева! — И, с наперена походка, той отиде до прозореца и дръпна завесите. В стаята се промъкна златната светлина на деня. После се обърна, а очите му горяха така, както никога досега. — И това е само началото! Отсега нататък ще се вслушваш в съветите ми. И моите идеи ще бъдат равностойни на твоите. Вече няма да бъда твоето момче за поръчки. Щом ще говорим, трябва да се уважаваме.
Джон отвори уста, но не намери думи, с които да изрази онова, което чувства. Задоволство изпълни Рейвън. Беше благодарен, че Уорън най-после събра смелост да се защити. Умът на брат му беше остър като бръснач и той беше достоен противник на Джон, както и достоен да наследи неговата империя. Усмихна се и тръгна към вратата. Беше спокоен и можеше да продължи да опакова багажа си.
— Ако тръгнеш след оная глупачка, вече няма да бъдеш мой син! — извика Джон след него и се опита да стане от леглото. — Разбираш ли ме? Още днес ще изпратя да извикат адвоката ми и ще напиша ново завещание! — продължи да вика той, със силно поруменяло лице. — Ще те изхвърля! Няма да получиш нищо!
Рейвън гледаше студено стареца, който видимо трепереше.
— Мислиш ли, че това ме интересува? Пет пари не давам! — каза той.
По челото на Джон беше избила пот. Уорън се обърна към него.
— Ако лишиш Рейвън от наследство, аз ще разделя с него своята част — каза той. — А като знам колко силно желаеш династията да продължава да заема челно място в страната, съмнявам се, че ще оставиш всичко на благотворителните организации. — Малко по-меко, той запита: — Нима не разбираш, че не можеш повече да ни манипулираш? Не виждаш ли, че сме се освободили от теб и двамата?
Застанал до вратата, Рейвън виждаше как баща му трепери. Лицето му беше станало пепеляво. Той като че ли се беше свил, притиснат от противопоставянето и на двамата си синове — нещо, което не беше смятал за възможно. На челото му пулсираше огромна сива вена. Опита се да каже нещо, но от устата му излязоха само нечленоразделни звуци и пяна. После започна да се поти обилно и се отпусна на възглавниците. Рейвън се върна бързо до леглото, защото разбра, че това е нов сърдечен удар. Уорън също коленичи до леглото, като гледаше баща си с изненада.
— Какво става? — попита той брат си.
Рейвън постави ухо на гърдите на баща си и чу, че сърцето му бие толкова слабо, че не би могло да изтласква кръвта в тялото му.
— Нов сърдечен удар — отговори той. — И се страхувам, че този път е масивен.
Джон отвори очи и простена слабо, след което каза едва чуто:
— Боли ме… Ужасно ме боли… Вие ми се свят, гади ми се…
— Знам, просто се отпусни — отговори Рейвън и нежно изтри потта от челото му с носна кърпичка. Знаеше, че не може да направи нищо, но напълни една лъжичка с болкоуспокояващо и я даде на баща си. После го прегърна и се опита да го успокои.
Уорън улови погледа на брат си и силно пребледня.
— Да повикам ли още някого? Може ли да се направи още нещо?
Рейвън смръщи вежди, за да му покаже, че не могат да направят нищо повече от това да останат до баща си в последния му миг. Постави ухо на гърдите на баща си, но не чу сърдечен ритъм, а само някакъв лек шум, и разбра, че му остават само още няколко секунди. Джон като че ли също разбра. Погледна Уорън в очите, които бяха пълни със сълзи. После се обърна към Рейвън и хвана ръката му с треперещите си пръсти. Погледна го с див, отчаян поглед и се опита да вдигне ръката си, на която бяха изпъкнали тъмносини вени.
— Аз… обичам… — Думите излязоха от устата му заедно с дъха му и също толкова тихи. Но преди да успее да довърши мисълта си, отпусна ръка и се превърна в купчина мъртва маса в ръцете на Рейвън. Той постави ухо на гърдите на баща си, не чу нищо и очите му се напълниха със сълзи. Нежно затвори изцъклените очи на Джон, подпря го на възглавниците и погледна с обич мъжа, който го беше дарил с живот, но в същото време се беше и опитвал да заглуши живота, волята, в него. Беше разбрал, че баща му го обича, наистина по свой собствен начин, че любовта му беше собственическа, тероризираща. Независимо от всичко, той изпитваше чувство на загуба, беше шокиран от смъртта на родителя. И в същото време изпитваше дълбока тъга, че баща му не беше по-щастлив приживе. Погледна Уорън, който беше обхванал главата си с длани, и разбра, че той също преживява тежко случилото се. Но Уорън щеше да се справи, сега беше сигурен в това. После Рейвън отново погледна восъчното лице на баща си и разбра, че в последния си миг старецът беше пожелал да му каже, че го обича, но беше загубил битката със смъртта, преди да успее да го стори. Колко жалко, че се беше опитал да го каже едва сега, след като тези думи те трябваше да чуят още в детството си. Въздъхна дълбоко, защото едва сега разбра причината, поради която самият той не разбираше любовта по-добре и поради която не беше казвал на Мисти, че я обича — защото никой никога не беше казвал тези думи на него! Въпреки богатството неговият живот и сърце бяха бедни, защото не познаваха топлотата на любовта. Успя да потисне мъката и болката и се закле, че ще я намери. Вече знаеше какво трябва да направи, за да спечели отново сърцето й.