Глава 20
Четири дни по-късно Рейвън се качи на влака за Юрика Спрингс. Облечени в черно, Уорън и Присила стояха на перона и го гледаха, тъжни, че заминава.
— Кажи на Мисти, че ми липсва! — извика Уорън и вдигна ръка за сбогом.
Рейвън помаха в отговор.
— Ще й кажа… И се грижете за себе си, докато ме няма!
Двамата се хванаха за ръце с обич и му се усмихнаха за последно сбогом. Рейвън остана на стъпалото на вратата и продължи да гледа Уорън. Мълчаливо, с поглед, му благодареше за помощта. Каква ли промяна беше станала с брат му? Сега имаше вид на уверен в себе си човек, беше придобил нов авторитет. Като че ли, с отхвърлянето на оковите, наложени му от Джон, той отново беше възкръснал за живот.
Рейвън нарочно се беше облякъл небрежно и беше взел малко багаж, защото познаваше живота и характера на планинците. Влакът постепенно набра скорост, Рейвън влезе в купето, седна на кожената седалка и се замисли за кризата, която преживяваше. Още на другата сутрин след смъртта на Джон беше изпитал силен копнеж да тръгне към планините, но благоприличието изискваше да се погрижи за погребението. И то беше най-грандиозното, което градът беше виждал от доста време насам. Уорън беше застанал твърдо до него и приемаше съболезнованията на далечни роднини и стари приятели, които бяха дошли да отдадат последна почит на баща им. Присила също беше там и също им беше помогнала да се справят, беше им вдъхнала кураж. Но през цялото време в главата на Рейвън имаше само една мисъл: трябва да намери Мисти, да изгладят недоразуменията си и тя да се върне с него у дома. Когато и последният гост си беше отишъл, той беше въздъхнал облекчено. Най-после беше свободен да замине. Адвокатът беше казал, че, както се очакваше, милионите на семейство Девънпорт ще се поделят по равно между него и Уорън, който беше натоварен с бремето да ръководи железопътната компания. Но Рейвън беше сигурен, че брат му ще успее да се справи с почти непосилната задача, защото, освен острия си ум, щеше да има и любовта и подкрепата на Присила.
Докато влакът се носеше по релсите, Рейвън мислеше за миналия октомври, когато единствената му грижа беше да избяга от настояванията на Джон да сключи брак, който обществото да приветства. Оттогава много неща се бяха променили. Беше срещнал Мисти и тя го беше запознала със своята собствена философия, беше го объркала съвсем и го бе накарала да се чуди кой е всъщност — Адам или Рейвън. А и толкова много неща се бяха уредили — бракът на Уорън с Присила, израстването на брат му. Но едно нещо оставаше — в сърцето на Рейвън все още имаше гняв, задето баща му беше изгонил Езекийл, който беше срещнал сам и самотен смъртта. За това още не беше успял да прости на Джон независимо колко много се опитваше.
И ето че, неочаквано, една мисъл проблесна в главата му — мисъл, толкова могъща, все едно притежаваше физическа сила. Всеки човек трябва да знае какво е името му, и какво — призванието. Той не можеше да бъде едновременно и Адам, и Рейвън. И едновременно с това да запази любовта на Мисти. Сигурно това беше искала да му каже и тя, когато му казваше, че понякога не знае кой е той всъщност. И в този миг, докато влакът се отдалечаваше от Сейнт Луис, той разбра, че Мисти никога няма да се подчини на правилата на града, никога няма да заживее като градските жители. Че тя винаги ще вярва на сърцето, а не на разума, че ще запази вярата си в магията. А успехът, който беше постигнала със Сара, го беше убедил, че в нейния начин на лекуване има нещо добро както за духа, така и за тялото. В същото време си спомни какви чувства беше изпитал той, когато беше спасил живота на Томи Брустър. После си спомни как планинците бяха отишли в къщата му, за да му донесат дарове, и разбра, че никога не се е радвал на такава любов и благодарност, докато е упражнявал професията си в града. Изведнъж всичко стана кристално ясно: той ще намери Мисти, но за да намерят и двамата щастието си, той не бива да я взема със себе си в града, а да остане при нея. Нова надежда се зароди в сърцето му и той видя ясно бъдещето си на лечител. Щеше да поправи грешката, която беше допуснал. Само дано не беше прекалено късно.