Ранното лято беше дошло в планините Озарк и свежа зеленина радваше окото. Този следобед Мисти реши да се разходи из гората и да започне отново да събира билки. Въздухът беше мек и ароматен и слънчевата светлина заливаше земята на златни потоци. Езра беше отишъл до града и щеше да отсъства цял ден. Беше я оставил сама с причиняващите й болка спомени за Рейвън, когото тя не можеше да забрави, колкото и да се опитваше. Беше разбрала, че беше напуснала града малко прибързано, без да говори с никого, като се изключи Нат. В бързината дори не беше написала бележка на Рейвън и сега дълбоко съжаляваше за болката, която му беше причинила. А после, с дълбока въздишка, решаваше, че той може би е изпитал облекчение, когато е разбрал, че тя си е отишла.
Когато се беше върнала у дома, Езра и беше казал, че Рейвън ще дойде. Но той не беше дошъл. Отец Джубал и Лъки бяха казали същото. И сега, почти седмица по-късно, тя беше приела факта, че той никога няма да дойде. Че тя никога вече няма да види усмивката му, никога няма да чуе дълбокия му глас, който винаги успяваше да я развълнува, че никога няма да почувства топлината на прегръдката му. Спря се под един вековен дъб и се заслуша в чуруликането на птичките, докато чакаше Роло, който вървеше бавно зад нея. Облегна се на дървото, вдигна лицето си нагоре, за да улови слънчевите лъчи, които преминаваха между листата, и отново се унесе в мисли. Щом беше напуснала Рейвън, за да може той да намери щастието си, защо сега тя не намираше утеха в мисълта за неговата радост? Защо трябваше тя да е толкова нещастна, за да може той да е щастлив? Докато вървеше към дома, очите й отново се напълниха със сълзи.
Животът й беше направил пълен кръг. Когато отначало беше срещнала Рейвън, беше изпълнена със страхове и съмнения, дали ще успее да заживее в неговия свят. По-късно, когато беше пристигнала в Сейнт Луис, беше хранила надежда, че ще успее да разбере градския живот и да стане като всички тях. А сега разбра истината, тя беше момиче от планината, което беше имало късмет да срещне богат и влиятелен лекар. Между тях стояха милиони долари, бащата на Рейвън и цялото общество на Сейнт Луис, и най-вече различните им виждания по отношение на живота и медицината. Беше взела решение и трябваше да има смелост да го доведе докрай. Така щеше да бъде най-добре и за двамата. Опита се да се съсредоточи върху зеленината на дърветата и дивите теменужки, които заслепяваха очите, но мислите й все се връщаха към миналия октомври и щастието, което беше познала тогава с Рейвън. И реши утре да отиде до потока, който двамата бяха прекосили и се бяха смели — там, където той я целуна за първи път. Може би тогава щеше да успее да върне поне за миг щастието. Настроението й се подобри малко и тя реши да се върне у дома.
Ето че вече виждаше колибата. Но имаше нещо странно. На верандата седеше и търпеливо я чакаше гостенин. Позна го дори и толкова отдалеч — беше Били Червеното шалче. Не очакваше посещението му, но то я зарадва. Какво ли можеше да иска старецът?
По-късно този ден Рейвън препускаше в галоп към колибата на Мисти, изпълнен с надежда и очакване, със силен копнеж по нея. Като видя покрива на колибата, сърцето му подскочи. После, след завоя, видя една фигура да върви по прашния път към него. Човекът беше облечен в нещо като работен комбинезон, носеше стара шапка и тежка торба. Дори толкова отдалеч можеше да каже, че планинецът беше доста стар. Имаше нещо странно познато във фигурата. Той накуцваше по същия начин като дядо му. Когато го разпозна, вече от по-близко разстояние, Рейвън премигна, не вярвайки на очите си. Гърлото му изведнъж пресъхна.
Макар и невероятно, но това беше Езекийл. Беше същият на ръст, същата сива коса се подаваше изпод шапката, а и накуцването… Рейвън намали хода на коня, после слезе от седлото и пусна юздите. Сърцето му биеше извънредно силно. Съвсем бавно, той тръгна към мъжа и се вгледа внимателно в лицето му. Надяваше се, макар да се съмняваше, че надежда има, и в същото време се молеше. Когато двамата се приближиха съвсем един до друг, старецът се спря и изтърва торбата. А после на устните му, като изгряващо слънце, се появи усмивка. Езекийл, помисли си Рейвън и очите му се замъглиха. Сигурно беше той, защото не можеше да бъде никой друг. Нима не виждаше тази усмивка вече години наред в сънищата си? Прегърна стареца, съвсем сигурен, че това е дядо му.