Макар и замаяна от щастие и страст, тя намери смелост да изкаже мислите, които отдавна я измъчваха.
— Съжалявам, че избягах, без да се сбогувам с теб. — Тя преглътна мъчително и стисна раменете му. — Съжалявам също, че заради мен изгуби поста, който заслужаваш. И…
Той постави пръст на устните й, а после нежно изтри сълзите й.
— И аз съжалявам. Съжалявам, че въобще се замислих дали да приема поста, който щеше да застане между нас. И всъщност, доктор Малоун — каза той с блеснали очи, — не изминах целия този път, за да ти се карам, задето отваряш писмата ми, а за да ти направя предложение. Питам се дали няма да искаш да практикуваш заедно с мен тук, в планините, близо до Юрика Спрингс.
Зави й се свят от радост, защото това беше мечтата на живота й.
— Но аз не съм като другите и никога няма да бъда — отговори тя шепнешком, бързо — като да не вярваше на ушите си. — Не се съобразявам с правилата, не мисля като теб, ние сме различни и…
Рейвън я целуна страстно, с което я накара да замълчи.
— Знам. И точно това харесвам в теб… — отговори той с усмивка. — А и напоследък разбрах, че правилата са създадени, за да се нарушават. — В ъгълчетата на устата му още се беше запазила усмивката. — Години наред работих с лекари, които мислят като мен, и нищо не успях да науча от тях. Но с теб винаги има нещо вълнуващо, нещо ново.
Все още изненадана от предложението му, тя въздъхна. Мислеше, че не може да го разбере.
— Но какво ще кажеш на колегите си от Сейнт Мери и на Джон?
Лицето на Рейвън помръкна.
— Ще им кажа, че напускам. А Джон умря.
Разтърсена от новината, тя стоеше безмълвно и мислеше за последния път, когато беше видяла баща му, и за думите, които си бяха разменили. Струваше й се странно, че всичко ще се разреши толкова бързо сега, след като толкова дълго време се бяха борили, че Джон е само спомен. Съчувстваше дълбоко на мъжа, когото сега държеше в прегръдките си, затова погали нежно гърба му.
— Съжалявам — каза тихо. — Не исках да стане така. Исках с него да бъдем приятели.
Рейвън погали ръцете й по цялата дължина и в очите му тя видя, че той я разбира.
— Знам — отговори й тихо. — Знам… Всичко вече свърши.
Известно време стояха така, прегърнати, а тя мислеше за Сейнт Луис. И изведнъж се сети за Сара.
— Някой друг също ми е в ума — каза тя и се облегна на него.
— Предполагам, че имаш предвид Сара. Благодарение на теб, тя отново може да ходи — отговори той, а тонът му подсказваше, че е учуден. — Благодарение на теб и невъзможното става възможно!
Дълбоко задоволство обзе Мисти. Ръководена от любов и от вярната си интуиция, тя беше потърсила начин да отключи съзнанието на детето и сега, като разбра, че е успяла, беше стоплена от радост.
Рейвън я погледна нежно.
— Още нещо се случи, след като ти напусна града. Уорън най-после се противопостави на татко и успя да спечели ръката на Присила. Ще се оженят след няколко седмици.
Мисти се почувства малко глупаво, че беше подозирала Рейвън в нежни чувства към нея. Сега разбра, че Рейвън беше помогнал на брат си да спечели младото момиче.
— Е, какво ще кажеш, ако сложа пръстена пак на ръката ти? — попита той и извади халката от джоба си. — Не искам да бъда много настоятелен и да те притеснявам, но не мога дълго да чакам твоето разрешение. — Той я гледаше игриво. — Току виж се появил Бенджамин Прескът, облечен във войнишка униформа, и те отвлякъл. — Тя се засмя на шегата. — А аз не мога да позволя това да се случи на жената, която обичам с все сърце и от цялата си душа.
Тя беше толкова щастлива, струваше й се, че може да литне до звездите. Тези думи беше копняла да чуе. Той я обичаше, наистина я обичаше, Господи, главата й се беше завъртяла от щастие! И разбра, че желанието, което беше изказала пред леденото цвете, се е сбъднало, защото дълбоко в сърцето си тя винаги беше вярвала в неговата чудодейна сила. Той притисна устни към дланта й.
— Ще сложим диамант, когато отидем в града — обясни той. — Ако си съгласна, разбира се.
Тя се усмихна.
— Никога не съм се интересувала от диаманти. Харесват ми обикновените златни халки. Те са добри и силни — също като мъжа, когото обичам. — В очите и имаше сълзи, които й пречеха да вижда ясно. — И ще го обичам, докато Бялата река пресъхне.
Той взе лицето й в длани, а изражението на очите му отне дъха й.
— Най-после разбрах кой съм… И се върнах у дома — прошепна той дрезгаво.
Тя срещна страстния му поглед и обгърна раменете му. Той я целуна. В целувката му имаше и огън, и поезия, и диво, неукротимо желание. Най-после бяха отново заедно. Рейвън си спомни как, когато беше дошъл в планините, беше уморен от живота и вярваше само в онова, което можеше да види и да докосне. А сега, сега вярваше в духа, в магията, и воден от мъдростта, можеше да следва сърцето си.