— Да, сигурно. Можем само да сме благодарни, че горкият пациент няма херпес зостер.
Не много след това те минаха покрай отровния бръшлян. Една катеричка избяга нагоре в дърветата и разлюля листата Адам сложи карабината на рамо и се прицели, но Мисти се изправи на пръсти и хвана ръката му.
— Нека ти покажа как го правим ние, какъв е нашият планински стил — каза тя с намигване.
Остави кофичката на земята, подпря карабината на рамо и секунда след това катеричката тупна на земята.
Адам се засмя.
— Бях готов да се закълна, че ще пропуснеш.
— Наистина уцелих не нея, а клона, който беше най-близо до нея. Уби я сътресението, а не куршумът.
В следващия половин час Мисти уби още три катерички. Когато завиха, видяха колибата пред себе си. Боровете, които я заобикаляха, тъмнееха на фона на нощното небе, по което звездите блещукаха като малки диаманти. Въздухът стана още по-студен, а от гората долитаха треперливите звуци, които издаваше американският козодой. Тя погледна Адам и с топла усмивка предложи:
— Хайде да се приберем и да опечем месото. Ще направя бисквити в допълнение към меда, а след вечеря ще изпием по чаша-две ябълково вино. То е кристалночисто. Не помня колко пъти го преточвах. Наистина е много силно!
— Господи, ти правиш и алкохол! — попита Адам удивен.
Изражението й издаваше, че се забавлява.
— Разбира се тук, в околността, всички си правят алкохол.
— И който сигурно пиете само в специални случаи — отбеляза той. — Имали някакъв местен празник, за който не знам?
Тя го погледна. Дори в мрака можеше да види, че очите й светят дяволито.
— Разбира се. Довечера ще те кръстя.
— Какво? Казах ти, че се казвам Харшъл Хепълуайт.
Тя се усмихна малко криво.
— Извини ме, че го казвам, но това е най-грозното име, което съм чувала. То въобще не ти прилича и аз няма да те наричам така. — Очите й весело блестяха. — Преди да е минала нощта, ще имаш хубаво планинско име!
Мисти и Адам току-що бяха свършили вечерята си и във въздуха все още се усещаше ароматът на печено месо и топли бисквити. Уютната стая беше осветена от пламъците на огъня и газова лампа. Седяха, разговаряха и отпиваха от ябълковото вино, когато от другата страна на стаята се чу силен шум. Изненадана, Мисти скочи от стола си и втренчи поглед в огнището, където беше сложила кофичката с мед.
— Ти си най-лошото енотче, което съм виждала! — извика тя и побърза да вдигне прекатурената кофичка, а Роло, чиито очи блестяха възторжено, облизваше меда от лапичките си.
Адам вече беше забелязал, че Роло е много чувствителен и долавя всички нюанси в гласа на Мисти. Сега се засмя, като видя как засраменото енотче наведе глава и се отдалечи от мястото на белята. Мисти го улови за врата и тръгна към вратата.
— Отиди до потока и се измий — каза му тя, отвори вратата и го пусна навън. — И не се връщай, ако по теб е останал мед.
После премести кофичката на друго място и почисти пода. Като въздъхна уморено, тя се върна на мястото си до масата.
— Понякога това енотче ми създава много грижи. Например, когато се разхожда нощем.
— Това е така, защото енотите са нощни животни — обясни Адам.
По бузите й плъзна руменина и тя стана още по-красива.
— Нима? А аз си мислех, че той е просто енотче. Толкова е свикнал вече с хората, че през по-голямата част от деня е буден — като нас.
— Къде го намери? — попита Адам усмихнат.
— В бърлога близо до потока преди няколко години. Предполагам, че майка му, братята и сестрите му са се осмелили да излязат и са ги убили. — Тя поклати глава. — Когато го видях, помислих, че и то скоро ще умре. То хленчеше, затова го увих в якето си, донесох го у дома и го нахраних с топло мляко. То го излочи, като да умираше от глад — каза тя със смях. — Много скоро се позакръгли и тръгна след мене — също като бебе. Кръстих го Роло, защото той изглежда така, сякаш се търкаля.
Тя се усмихна и Адам изпита странна топлота в гърдите си. Тази млада жена, все още до голяма степен непозната за него, приличаше на слънчев лъч. Беше се вмъкнала в душата му, без дори да положи усилия.
— А ти как получи името си? — попита той, като потисна порива си да погали косите й, меки като коприна и проблясващи като кехлибар на светлината от огнището.
— Баба ме кръстила три дни след раждането ми. По това време татко бил много огорчен от смъртта на мама, която умряла по време на раждането. Баба все ми повтаряше, че няма смисъл и време да скърбим, че трябва да се справяме с живота, каквото и да се случи. Твърдеше, че така би желала и мама. — Очарован от провлачения й говор, Адам скръсти ръце, наведе се към нея и заслуша разказа й. — В деня, когато погребали мама — продължи тя, — било толкова мъгливо, че не виждали къде стъпват. Баба ме била увила в одеяло и ме носела на ръце. И тогава решила да ме кръсти Мисти. Татко казал, че името много му харесва. Смятал, че името Мисти Малоун звучи прекрасно. — Тя прокара нежната си длан през косата си. — Когато бях малка, татко и Езра ме научиха да яздя, да стрелям и въобще на всичко, които мъжете трябва да умеят. Баба твърдяла, че не така се отглежда момиче, но татко отговарял, че ще се справям по-добре в живота, ако притежавам различни умения. А баба ми разказваше Библията и сега най-доброто у мен е, че мога да живея според Божиите закони. — Погледът й се беше премрежил от спомени. Тя отпи от ябълковото вино. — Татко отпадаше все повече с всяка изминала година и последва мама, когато бях на десет години. Без него животът беше труден, но Езра беше на петнайсет години и беше достатъчно голям и силен, за да се труди наравно с възрастните мъже. Оттогава той ходи да реже дърва. — Тя прокара пръст по повърхността на дървената маса. — Баба и аз посадихме малка градина. Отглеждахме картофи, моркови и лук. Сушахме плодове. Отглеждахме пилета. Имахме и крава. Езра е добър стрелец и ние винаги имаме месо вкъщи. — Тя въздъхна тежко. — Но и баба вече я няма и сега сме само двамата — завърши тя. Устните й трепереха. Всичко утихна, в очите й се появи тъга.