Разказът за смъртта на баба й накара Адам да се замисли за Езекийл. И той си обеща в този миг, че ще намери гроба му на всяка цена, преди да напусне планините. Усмихна й се. Много искаше да я развесели.
— Не искаш ли да видиш големия град? Да се почувстваш за малко като лейди?
Тя поклати силно глава, косата й се отметна и разкри бялата й шия.
— Носенето на хубави дрехи може да е забавно за малко — каза тя, вече по-весела, — но дори да имах много пари, щях да се отегчавам, ако трябваше по цял ден да си стоя у дома. — Очите й издаваха многобройните чувства, които я вълнуваха. — Тук, в планините, хладният вятър свири в клоните на боровете, водопадите шумят, а дъбовете приличат на искрящ огън. А през пролетта всичко е в меки зелени цветове и тежкият аромат на кучешкия дрян изпълва въздуха в ниските места и дъхът ти спира. — Тя го погледна право в очите. — Ако живея в града, всичко това ще ми липсва. А и не съм чувала за енот, който да е оцелял в града.
Той се засмя.
— Аз също.
Тя стана и се приближи до него. Гърдите й изпълваха коженото елече.
— Веднъж видях голям град. Езра ме заведе в Беривил. Улиците бяха пълни с хора, които бързаха, въпреки че никъде не отиваха. — Тя повдигна едната си вежда. — Изглежда, градските жители непрекъснато бързат и затова нямат време да забележат красотата на природата и белотата на снега.
— Думите ти звучат така, като че ли планините Озарк са вълшебно царство.
Той хвана тънките й пръсти и си помисли, че са меки и нежни като пръстите на дете. Допирът на ръката му накара сърцето на Мисти лудо да забие. Той я изгледа смело от главата до петите и нещо в нея се събуди за нов живот — като природата през пролетта.
— Бих искала някой ден да прочета приказка, в която се говори за вълшебни царства — каза тя.
Адам се изправи и погали ръката й. Заляха я сладостни, горещи тръпки.
— Надявам се, че някой ден ще прочетеш такава книга — каза той тихо. — Къде си се научила да четеш? От Библията ли?
— Как позна? — попита тя, все още разтърсена от допира му. Измъкна дланта си от неговата, взе Библията от рафта и отново седна. — Знам къде ще ти намерим име! — каза тя. — В Битието!
— В Битието?
— Ами да, нали знаеш. — Тя вдигна очи и видя чувствения блясък в неговите. — Абрахам дал живот на Исаак, Исаак — на Якоб и така нататък. На нищо ли не те е научила баба ти? Тук е пълно с хубави имена. Може да намерим нещо и за теб. Как ти харесва Аминадаб?
— Мислиш, че Аминадаб е по-добро от Харшъл? — попита той с усмивка.
Тя махна нетърпеливо с ръка.
— Е… Какво ще кажеш за Рехобом или Зерубабел?
Той смръщи вежди и я изгледа развеселен.
— Не може ли да е нещо по-кратко?
— Е, щом искаш нещо по-модерно, какво мислиш за Обадиан или Закерий?
Лекото смръщване на Адам се задълбочи.
Тя затвори Библията с рязко движение.
— Изглежда, не е лесно да ти се угоди.
Адам се размърда и светлината на пламъците попадна върху черната му лъскава коса. Мисти радостно скочи на крака.
— Знам какво име да ти дам! Господ току-що ми даде знак!
Адам вдигна високо вежди.
— Нима?
— Да. Светлината на огъня освети косата ти, докато държах Божията книга. Господ ми показа отличителната ти черта. Ще ти дам името Рейвън2, защото косата ти е черна и лъскава като гарванови пера. Гарванът не е библейска фигура, ако не се смята този, който излетял от Ноевия ковчег. На теб обаче ти приляга като нов ботуш. — Тя премигна замислено. — Е, какво ще кажеш, ако те наричам Рейвън?