Лека усмивка докосна устните му.
— Рейвън. Харесва ми. Звучи като име, което сър Уолтър Скот е можел да използва в романите си.
— Той жител на равнината ли е?
Адам се засмя гърлено, дълбоко.
— Не, той бил англичанин, който пишел книги. — Той бутна стола си назад и я погледна сериозно. — Значи ще бъда просто Рейвън? Ами фамилията ми?
— Нямаш нужда от такава — каза тя и сви безгрижно рамене. — Рейвън е име, което говори за сила. Достатъчно е.
— А не мислиш ли, че хората могат да попитат и за…
— Не. — Тя беше категорична. — Много от хората, които идват в планините, имат само по едно име. Не им задаваме въпроси. Ако човекът не е гражданин на тази държава или е престъпник, планинците го усещат веднага. И никога не му се доверяват.
Адам разбра скритото значение на думите й. Изпита вина. Без малко щеше да й каже истинското си име, но се сети как реагира тя, когато, до дървото с меда, двамата говореха за кръвните вражди. И реши, че е по-добре да не го прави. Защо да я ядосва, когато няма да остане дълго в долината Ред Оук? Усмихна се. Щом момичето иска да го нарича Рейвън, защо не?
Известно време двамата с Мисти останаха до масата и разговаряха за хората, които живееха в долината. А когато огънят започна да гасне, Роло се върна и задраска по вратата. Мисти го пусна в колибата, той зашляпа по пода, отиде до кутията си, която беше до огнището, сви се вътре, няколко пъти издаде доволно чрррр и заспа.
По-късно Адам си легна в леглото на Езра и постави длани под главата си. Взря се в мрака и се заслуша в пращенето на огъня. Стоплен и отпуснат, той си спомняше миговете, което бяха прекарали край потока. Спомни си полуотворените устни на Мисти миг преди целувката им да бъде прекъсната. Усмихна се, като си спомни как тя го беше кръстила. Тя наистина беше много забавна! Каза името няколко пъти на глас, като всеки път то все повече му харесваше. И когато вече заспиваше, усети как Мисти леко се обърна в леглото си и я чу тихо да казва:
— Рейвън, знаеш ли какво?
— Какво? — отговори той също много тихо.
— Сега си мой, защото аз те кръстих. Баба казваше, че когато дадеш име на нещо, то е твое. Аз кръстих Роло, когато го прибрах у дома, а ето, че сега и на теб дадох име.
Адам се засмя тихичко.
— Лека нощ, Мисти.
— Лека нощ, Рейвън.
От този миг насетне Адам Девънпорт започна да мисли за себе си просто като за Рейвън.
Глава 3
Рейвън подпря карабината на Езра на рамото си, прицели се и натисна спусъка. Тъмно облаче дим се появи във въздуха, а изстрелът отекна в далечината. С гордост видя, че е ударил бутилката, която Мисти беше поставила на един дънер, за да изпита умението му да стреля. Мисти и Лъки стояха пред колибата. Мисти го погледна весело.
— Стреляш много добре за градски жител — отбеляза тя. — Мисля, че мога да разчитам на теб да осигуриш вечерята. — През целия ден тя беше в заядливо настроение и на устните й имаше горчива усмивка. — Как и къде се научи да стреляш така?
Рейвън свали карабината и сви пренебрежително рамене.
— Нали вече ти казах — Езекийл ме научи. Той беше забележителен стрелец.
Сега на устните на Мисти заигра нахална усмивка.
— Е, може и да си добър, но се обзалагам, че не можеш да уцелиш гвоздей на шест метра — каза тя предизвикателно.
— Разбира се, че не — присмя се и Лъки. — В планините Озарк има само един-двама мъже, които могат да направят това.
Рейвън не успя да потисне напълно усмивката, която напираше на устните му, когато погледна слабичкото момиче, което, по неизвестни за него причини, честичко го поглеждаше, изчервяваше се и покриваше устата си с длан. Днес той беше в особено добро настроение и му правеше удоволствие да се закача с момичетата.
— Всъщност правил съм го вече няколко пъти — каза той с усмивка.
Мисти тръгна към него, насочила показалец заплашително.
— Почакай минутка — извика тя, като го смушка с пръст в гърдите, — да не би да искаш да кажеш, че доктор от големия град като теб може да стреля по-добре от планинец!
Той я изгледа бавно от главата до петите, за да я смути.
— Уверявам те, че мога да правя много неща по-добре от планинците. Упражненията са най-важното нещо в стрелбата, а аз съм се упражнявал много.
В гласа му се долавяше чувственост, която накара Мисти да се изчерви. Но тя бързо се съвзе и му се усмихна широко.
— Когато мъж направи такова изявление, трябва да го подкрепи и с думи — каза тя, като смисълът на думите й също беше двояк. Показа точка на около шест метра. — Виждаш ли онова дърво, от чийто ствол стърчи гвоздей? — попита го.