— А ти вярваш ли във всички тези неща? — попита я тихо и почувства как интимността между тях нараства. Точно така, както беше станало и при потока.
Тя се засмя.
— Вярвам, че човек може да се поболее от много мислене и от самовнушение. Че ако вярва в силата на лекарството, то ще подейства. Планинците вярват в предзнаменования, вярват, че съдбата им е предварително предначертана и не могат да направят нищо, за да я променят.
Той погледна въпросително нежното й лице, обрамчено от златистата светлина на огъня.
— А ти какво мислиш за това? — попита той и погали леко дланта й с палец.
— Мисля, че човек може да промени живота си. Иначе Господ не би му дал ръце, с които да работи, ум, с който да мисли, и сърце, което да се надява.
Наслаждавайки се на топлината на огъня, Рейвън остави дланта й да се изплъзне от неговата и се изпъна на рогозката. Разговорът му беше особено приятен.
— А за какво разговарят планинците, когато не говорят за духове? — каза той, като подложи длани под главата си.
— За вражди, разбира се. Предполагам, че свадите тук са по-многобройни откъдето и да е по света.
Сърцето на Рейвън заби малко по-бързо. Той се изправи до седнало положение, протегна ръка и хвана брадичката й.
— И с кого враждуват Малоунови — попита я и зачака с нетърпение отговора й.
— С Девънпортови. Нали си спомняш, разказах ти как Даниъл Малоун пристигнал тук със съпругата си и белязал дървото с брадвата си? — Той кимна. Предполагаше каква ще е историята, която ще чуе сега. Беше я чувал много пъти от дядо си и се чудеше как ли виждат Малоунови първия станал инцидент. — Преди много години Даниъл Малоун и Джеремая Девънпорт започнали спор за една ливада, която граничела със земите и на двамата. Била на западния бряг на потока, а всички хора в долината знаели, че от западната страна са земите на Даниъл. — Рейвън отдръпна ръката си, а тя се отпусна назад и се подпря на лакти. — Един ден синът на Даниъл, Лем, отишъл да разгледа земята, за да прецени къде е най-добре да засее царевицата. В онези времена всички носели карабини заради индианците. Джеремая се опитал да го спре, започнала се стрелба и Лем бил убит. Старият Даниъл почти полудял, когато научил, че Джеремая е убил момчето му. Враждата се задълбочила и били убити още Малоунови и Девънпортови.
Рейвън си спомни, че във версията, разказвана от дядо му, парчето земя принадлежеше законно на тях, а Лем минавал през него.
— Живеят ли още Девънпортови в долината Ред Оук — попита той, като се опита гласът му да прозвучи незаинтересовано.
— Баба ми казваше, че, доколкото си спомня, последният от тях си тръгнал отдавна и се запилял някъде го Мисури. Не знам как се казвал или какво му се е случило.
„Казвал се Езекийл — помисли си Рейвън. — Той е моят дядо.“ Но не каза нищо.
— А знаеш ли дали някой от тях не се е върнал в планините? — попита той, защото мислеше, че тя може и да е видяла Езекийл преди смъртта му.
Тя го погледна замислено.
— Не, не знам за такова нещо.
Рейвън знаеше, че около резервата Юрика има много долини. Реши, че когато се е завърнал, Езекийл се е заселил в долина, която Мисти не е посещавала често. Тя седна и прегърна коленете си със стройните си ръце.
— Враждата започнала отдавна — продължи тя, — но Езра е все още много докачлив на тази тема. Яд го е, че толкова много Малоунови са били убити от Девънпортови. Мрази рода Девънпорт силно, омразата му е като отрова. Казва, че адът е така претъпкан с Девънпортови, че човек може да види краката им, които се подават от прозорците.
Дълбок, гърлен смях се изтръгна от гърдите на Адам.
— Защо нещо, което се е случило преди стотици години, е така важно за него? — попита той и погали нежно ръката й.
— Татко говореше много за това. Той втълпи на Езра, че ако е мъж, трябва да продължава враждата. Езра е горд и смята за свой дълг да защитава името Малоун.
Ръката му се придвижи към рамото й. Милваше нежно копринената й кожа.
— Но нали вече няма какво да защитава. Дори и някой Девънпорт да се завърне в планините, той няма да има нищо общо със старата вражда. Всичко е останало в миналото.
Мисти наклони глава на една страна и въздъхна.
— Мислиш така, защото си равнинец и живееш в града, но за планинците враждата си е вражда независимо колко е стара. Враждите са в кръвта на планинците и остават в тях до смъртта им. Око за око и зъб за зъб.
Той докосна лицето й.
— Като са живели така близо едни до други, не се ли е случило Малоунови и Девънпортови да се влюбят и оженят?