Като започна бавно да идва на себе си, Адам Девънпорт чу тиха музика и ангелски глас. Отначало се запита дали не е умрял и отишъл в рая, но когато отвори очи, разбра, че не е в рая, защото главата го болеше адски. На гърдите му си почиваше малък енот, а черните му очички го гледаха учудено. Адам премигна няколко пъти и се опита да седне. Ангелското пеене рязко пресекна.
— Роло, слез от гърдите на непознатия! — дойде гласът някъде от стаята.
Когато енотът скочи на земята, Адам се подпря на лакът. Чувстваше се много слаб и му се струваше, че ще умре от глад. Главата го болеше толкова силно, че виждаше като през мъгла. Видя шкафове, стари легла… После погледът му се фокусира и той видя красиво момиче, застанало до прозореца и облечено в панталони от еленова кожа с ресни по краищата. Следобедната светлина падаше върху нея. Тя веднага остави струнния инструмент, на който свиреше, и се изправи с грейнало от щастие лице.
Кожата й беше свежа като роса, устата беше великодушна, косата й — дълга, кестенява, разкошна, а в зелените очи все още имаше едва забележима тревога. Предницата на ризата й от еленова кожа беше дълбоко изрязана и разкриваше голяма част от млечнобялата й пазва, която, дори в неговото състояние, привлече вниманието му. В целия си двайсет и осем годишен живот Адам не беше виждал по-желана жена.
— Помислих, че си ангел, който свири на арфа — прошепна той дрезгаво.
Ангелът в облекло от еленова кожа се засмя тихо.
— Не съм ангел. Аз съм Мисти Малоун. А това, на което свиря, е цимбал.
Адам трепна, като чу името Малоун. Прадядо му произхождаше от долината Ред Оук и с не малка изненада той си спомни, че двата рода са били в смъртна вражда преди много, много години. Враждата била толкова стара, че за нея започнали да се разказват приказки. Преди Адам да успее да осмисли положението, в което се намира, Мисти му се усмихна мило и показа белите си като перли зъби.
— Добре дошъл в съзнание, страннико — каза тя сърдечно. Отиде до огнището, над което в гърне се вареше супа от говеждо месо, и започна да пълни едно тенекиено канче. — Ето нещо, което ще стопли вътрешностите ти. — Приближи се до леглото. — Помислих си, че когато се събудиш, ще си толкова гладен, че ще си готов да ядеш и супа от жаби.
Мисти погледна пациента си с огромно облекчение, защото той беше дошъл в съзнание. Беше само задрямвала от време на време предишната нощ, често ставаше, за да провери състоянието му, а ето, че сега от него струеше могъщо излъчване, което я привличаше като магнит. Усмивка озари лицето му и то стана толкова топло, че тя почувства копнеж да го погали. Седна в крайчеца на леглото му и остави канчето на близката маса, за да се охлади. Постави ръка на челото му. Излъчването му беше чувствено. Тя инстинктивно почувства, че за нея е опасно да се забърква с непознат мъж, но когато тъмните му очи се впиха в нейните, я заля великолепно усещане.
— Предполагам, че сега се чувстваш по-добре — каза тя и погледна внимателно лицето му. — Спа цяла нощ и почти цял ден.
Адам сведе поглед към частично закритите си слабини, повдигна вежди и придърпа одеялата върху тялото си. Тя отмести ръката си и тихо се засмя.
— Нека това, че си гол, не те безпокои, страннико. Лекуването за мен е толкова естествено, колкото проповядването — за свещеника. За мен мъжкият задник е толкова обикновен, колкото и мъжкото лице. — Усмивката й стана по-широка. — Освен това, докато ти спеше, аз те измих и разтрих, за да отпусна напрегнатите ти мускули. Вече няма сантиметър от тялото ти, който да не познавам.
Измери пулса му. Очите им се срещнаха и тя видя в неговите блясък, който предизвика тръпки на удоволствие у нея. Очите му имаха цвета на пролетните буреносни облаци — тъмни, изпълнени с могъщата светлина на светкавицата. Адам изпитваше смесени чувства, но насладата преобладаваше. И тогава Мисти пусна ръката му и се наведе над него, с което разкри още по-голяма част от белите си и меки като сатен гърди.
— По-добре ли се чувстваш? — попита го тя загрижено. — Някой те е ударил наистина жестоко. Знаеш ли кой е?
Все още полузамаян, той разтри слепоочията си с ръка, като че ли правеше опит да проясни разсъдъка си.
— Онзи ден, в късния следобед, забелязах двама маскирани конници да препускат редом с мен — каза той. — Кобилата ми се подплаши. А после от мъглата изникна един много нисък клон. Наведох се — той разтри цицината на тила си, — но, очевидно, прекалено късно. Последното, което си спомням, беше разкъсваща болка и късче въртящо се като в калейдоскоп небе… А после настъпи черен мрак.