Мисти се изправи и кимна мъдро с глава.
— Обзалагам се, че са били онези разбойници, които напоследък ограбват хората от долината. Моята приятелка Лъки и аз те намерихме вчера в сгъстяващия се здрач и от пръв поглед разбрахме, че не си тукашен. — Очите й светеха от любопитство. Тя прокара пръсти по лицето му. — Къде е домът ти, страннико?
Адам се опита да изправи рамене. Чувстваше се така, все едно беше пребит с тояги.
— В Сейнт Луис. Вчера пристигнах с влак до Юрика, където си наех кон, и реших да изследвам района — отговори той. — Яздих, докато се отдалечих на няколко мили от града, а после… знаеш останалото.
Тя повдигна нежните си вежди.
— А защо градски жител като теб е дошъл в планините?
Той сви леко рамене.
— Моят прадядо е живял в планините Озарк — обясни той. — Никога не съм бил тук. Исках да видя къде е роден.
Тя го изгледа замислено.
— Сигурно си много богат, щом можеш просто така да решиш и да тръгнеш.
— Не е съвсем така — каза той и в гласа му се усети весела нотка. — Аз съм лекар.
Очите й проблеснаха щастливо.
— О, наистина ли?! А аз съм лечителка — лекувам с билки. — С усмивка, тя му подаде канчето с топлата супа. — Хайде, изпий това, докато си говорим. Сигурно стомахът ти е съвсем празен.
Адам отпи от топлата, вкусна супа, като се питаше как да й каже, че е от рода Девънпорт. По дяволите! В какво неудобно положение беше изпаднал! Животът му беше спасен от предполагаемия негов враг, който, на всичкото отгоре, имаше толкова красиво лице и толкова жив дух. А какво ли щеше да направи тя, ако знаеше кой всъщност е той? С широко отворени очи, Мисти се приближи още малко до него.
— Баба ме научи да лекувам. Тя беше най-способната лечителка в планините Озарк. — Тя стана грациозно и прекоси колибата. Буйната й коса се повдигаше на всяка нейна крачка. — Баба беше дребна и пълна жена, а усмивката й беше толкова мила, че разтопяваше всички сърца — каза през рамо. — Когато отивахме да събираме треви, казваше: „Погледни шипките. Те помагат за лечението на настинка. А ето, от това растение се приготвя освежителен тоник за болния от инфлуенца.“ — Тя се обърна и му се усмихна ослепително. — Баба можеше да лекува всичко — от магарешка кашлица до растящ навътре нокът на крака. И знаеше всичко за горите около долината Ред Оук.
— Аз в долината Ред Оук ли съм?
Весели пламъчета танцуваха в зелените й очи.
— Да. Целия си живот съм прекарала в тази долина — заяви тя с гордост. — Тук съм се родила. Когато мама и татко умряха, баба отгледа мен и Езра. Баба умря преди няколко години и останахме само ние двамата.
— Езра е твоят брат?
Мисти кимна.
— Да, точно така. Но сега той е на двайсет и пет мили от тук, надолу по Бялата река. Отиде с другите да нарежат дърва. Ходи надолу по реката всяка година, за да изкара пари, с които да преживеем зимата. — Тя смръщи леко вежди. — Предполагам, че тази година зимата ще бъде особено жестока, защото листата на лавровите дървета вече започнаха да падат, а власатите гъсеници имат дебело кожухче.
Адам погледна изпитателно големите й изразителни очи, в които блестеше радостта от живота. Никога досега не беше срещал човек като нея. Тя произнасяше меко и провлачено задните гласни, което предизвикваше у него желание да се засмее.
— Не се ли страхуваш да живееш тук съвсем сама? — попита я той тихо.
Тя го погледна така, все едно не вярваше на ушите си.
— Не. Не съм безпомощно дете. Мога да убивам сърни, да сека дърва, да си правя прикритие, да стрелям по зайци и да прострелям точно между двете очи онзи, който се осмели да ми досажда. — С очарователна усмивка, тя вдигна Роло от пода и тръгна пак към леглото му. — Предполагам, че искаш да изпратиш писмо до семейството си в Сейнт Луис. Когато състоянието ти се подобри, ще ти дам мулето си и ще отидеш до резервата Юрика. Там има пощенска станция.
Адам смръщи вежди.
— Повярвай ми, последното, което искам сега, е да се свържа с някого от Сейнт Луис.
Мисти повдигна въпросително вежди.
— Господи, нима на никого не си казал къде отиваш?
Той поклати глава и въздъхна.
— Брат ми знае къде съм. — Между тях се възцари тишина. Той почувства, че е казал прекалено много неща, и промени темата на разговора. — А не си ли самотна тук?
— Не. Лъки и отец Джубал живеят на две крачки от тук, а Роло ми прави компания. — Тя погали любимеца си по главата, преди да го остави на земята, после погледна към огнището, където огънят весело гореше. — А вечер си лягам на рогозката пред огъня и чета медицинските си книги.