— Не, баща ми Джон… — тъкмо щеше да каже Девънпорт, когато се сети и навреме смени името — Джон Хепълуайт, е собственик на железопътните линии в Мисури и Северен Арканзас.
Лицето на Мисти се оживи от вълнение.
— Железниците в Мисури и Северен Арканзас? — Тя подсвирна тихичко. — Той ги притежава!
Адам бавно кимна.
— Ти каза ли на хората в резервата Юрика кой си всъщност?
— Не… Това не ми се видя важно.
Тя премигна няколко пъти.
— Все още не мога да си представя как баща ти може да притежава цял железопътен транспорт. Той сигурно е много богат и има много власт!
Адам се облегна и погали брадичката си с ръка.
— Да, предполагам, че е така.
— И как става така, че един човек притежава всичко това? — попита Мисти, изпълнена с възхищение.
— Дядо ми е започнал бизнеса — отговори Адам, като че ли това се подразбираше. — Нали си спомняш, казах ти, че той е дошъл от планините Озарк.
— Да, спомням си.
— Когато старецът отишъл да живее в Сейнт Луис, той проявил достатъчно разум да закупи евтините тогава железници. И когато баща ми станал пълнолетен, наследил огромно богатство.
— Значи дядо ти е умрял и е оставил всичко на баща ти?
— Не съвсем. — Адам въздъхна тежко. — Езекийл и баща ми непрекъснато се караха заради добрите маниери и парите. Виждаш ли, старецът не можа да възприеме напълно градските маниери и Джон се срамуваше от него. Джон също така непрекъснато го молеше да му прехвърли контрола над парите. Баща ми купи къща палат на улица „Гарнк“. Заяви, че иска да стане част от висшето общество.
Адам се изненада, когато се усети, че разказва семейните си тайни на Мисти, но тя умееше така да предразположи събеседника си, че думите му сами да излязат от устата. Тя му се усмихна.
— Още не си ми казал какво е станало с дядо ти.
— Един ден Езекийл ни изненада всичките. Взе голяма част от богатството и просто изчезна.
— Просто изчезна?
— Да… без да каже нито дума, без да остави съобщение. — Адам все още изпитваше болка, когато си спомняше за това. — Предполагам, че просто се беше уморил непрекъснато да спори с Джон. Езекийл беше човек на духа и малко чудак. Не даваше и пукната пара за удобствата, можеше да бъде щастлив и в колиба също толкова, колкото и в къща палат. Преди няколко години получих неподписано писмо от планините Озарк, в което се казваше, че Езекийл е умрял и вече е погребан. Джон започна да прави разследвания, но никой не знаеше нищо нито за Езекийл, нито за парите. Той се тревожи за парите, които дядо взе със себе си, но аз се тревожа повече за дядо.
Седеше, притихнал, все още изпълнен с мъка, че не е успял да каже „сбогом“ на дядо си. Мисти се изправи, в очите й имаше сълзи, тя изпитваше съчувствие.
— Дядо ти е означавал много за теб, нали?
— Да, така е — отговори Адам. — Той ме научи да се бия и да стрелям още когато бях малко момче. Вечер ми разказваше прекрасни планински легенди. — Веждите му се сключиха. — Джон винаги беше много зает и нямаше време за мен — добави той неловко.
Мисти отново седна и подпря лакът на масата.
— Е, хайде, продължавай. Разкажи ми за брат си.
— Уорън е с пет години по-млад от мен — отговори Адам. — Предполага се, че той ще помага на Джон в бизнеса, но сега му е нещо като слуга. — Той забеляза, че дланта му се е свила в юмрук. — Изпълнява безмълвно всичките нареждания на Джон.
— Може би баща ти се опитва просто да му помогне — предположи Мисти. Много искаше да прояви любезност.
Адам забеляза невинното изражение на лицето й.
— Да, и той винаги така казва. Дори сега мога да чуя думите му. „Не виждате ли, че се опитвам да ви помогна? Имам амбиции и по отношение на себе си, и по отношение на синовете си!“
Той се изправи, прокара длан през косата си и отново закрачи из колибата.
— За нещастие, неговите амбиции по отношение на мен включват съпруга от висшето общество, истинска дама, някоя с безупречна кръв.
— Звучи така, като че ли той вече ти е избрал момичето — каза Мисти, като следваше движенията му с поглед.
Адам се спря, колкото да я погледне.
— Да. Името й е Присила Линдзи.
Мисти като че ли беше озадачена.
— Е, но щом мис Присила Линдзи не отговаря на твоите изисквания, можеш да си намериш друго момиче в Сейнт Луис, сигурна съм. Чувала съм, че там живеят много красиви жени. — Тя се изправи и хвана облегалката на стола. — А ти какво търсиш в жените, ако не е тайна?