Адам разкриваше сърцето си пред нея, като не преставаше да се пита защо го прави, на какъв импулс се подчинява.
— Искам за съпруга жена, която да обичам, жена, която да уважавам, жена, която да има и други интереси в живота, освен модата и безсмислените балове.
Тя му се усмихна лукаво.
— Обзалагам се, че това твое пътуване има нещо общо с желанието на баща ти да те ожени.
Адам разтри замислено тила си.
— Да, Джон упражняваше натиск върху мен. Искаше да се сгодя за Присила. Преди няколко дни открих, че е пуснал клюка сред своите приятели, че двамата ще се оженим тази зима — каза той на един дъх, като изговаряше думите с презрение:
Мисти впи в него поглед. Устните й бяха разтворени от почуда.
— И аз реших да предприема пътуването, за да отсъствам известно време. И без това трябваше да се отърва от висшето общество на Сейнт Луис. — На устните му разцъфна усмивка. — Като изоставя Присила сред сезона на празниците, ще сложа край на приказките, че ще се оженим тази зима.
— А не можеше ли просто да кажеш на всички, че нямаш намерение да се ожениш за нея?
Адам поклати глава.
— Не е така просто. Напуснах града, защото ми дойде до гуша от момичета като Присила Линдзи и техните майки, които се опитват да хванат мъжа в капана на брака. И защото ми омръзна да слушам увещанията на Джон да зарежа практиката си.
Очите й потъмняха от изненада.
— Да изоставиш практиката си? И защо, за Бога, би трябвало да правиш това? Лекарската професия е нещо чудесно.
— Съгласен съм. За мен медицината е всичко. Винаги съм мечтал да бъда главен лекар в болница, но моите желания и амбиции нямат никакво значение за Джон. — В гласа му се долавяше ожесточение. — За него моята професия има значение само дотолкова, доколкото от нея могат да се спечелят пари. Виждаш ли, той се страхува, че Уорън няма да е достатъчно силен да се заеме с управлението на железниците след неговата смърт, и иска и мен да впрегне в бизнеса.
— Баща ти като че ли е прекалено властен — каза Мисти, като се засмя приглушено.
Адам издиша шумно.
— Да. Понякога прилича на вманиачен. Никога не проява разбиране.
Мисти се доближи до него. На лицето й бавно се появяваше усмивка.
— Няма нищо чудно в това, че не искаш да изпратиш писмо до близките си в Сейнт Луис. Дошъл си в планините, за да избягаш… да отпуснеш сърцето си. Много хора постъпват така и много хора са намерили спокойствие тук. — Лицето й омекна. — Днес следобед можеш да й помогнеш да прибера меда от хралупата, а после ще идем до един от минералните извори. Свежият въздух ще ти се отрази добре.
Адам си спомни думите на Мисти, че планините са изпълнени с магия. Може би щеше да намери тук спокойствие и щастие поне за известно време.
Глава 2
Около три часа същия следобед Мисти и Адам излязоха. Взеха една карабина и малка кофичка с капак и тръгнаха към дървото с меда. Като издаваше звуци на задоволство, Роло ги следваше, подскачаше щастливо из есенните листа и се наслаждаваше на златната слънчева светлина.
Като навлязоха на около петдесет метра в гората, Мисти се спря и посочи с ръка една брадва, полузаровена до едно от дърветата.
— Това е дървото на прадядо — каза тя гордо. — Забил е брадвата в него преди повече от сто години. Дръжката вече е изгнила, но острието е така запазено, като да е забил брадвата вчера.
Адам премести карабината на другото си рамо и я погледна Свежият въздух беше зачервил бузите й и когато се усмихнеше, както правеше и сега, тя беше красива като картина. Красотата й беше дива, чувствена.
— Защо го наричаш дървото на прадядо? — попита той, очарован от начина, по който тя се изразяваше — без никакви преструвки.
— То и сега гарантира неговите права, както и тогава, когато е забил брадвата. — Очите й светеха от щастие. — През 1773 Даниъл Малоун и съпругата му Мери — Ан дошли тук от Кентъки с кон и каруца, в която било всичкото им имущество. — По вените на Адам се разля топлина, като я гледаше застанала до дървото — висока и грациозна, с еленови одежди, които подчертават стройното й тяло, което въпреки това имаше апетитни извивки. — Когато старият Даниъл видял този дъб — продължи тя, — разбрал, че това е мястото, което търси. Забил брадвата в дървото, за да покаже на всички, че земята наоколо е негова. А после си направил лагер. Няколко месеца по-късно си построил дървена колиба и двамата с Мери — Ан започнали да дават деца на света. — Очите й придобиха замечтан израз. — Малоунови живеят на тази земя вече повече от сто години. И аз не искам да живея никъде другаде. Побиват ме тръпки само като си представя, че мога да живея затворена в някакъв си град. Не знам да има място, което може да се сравнява с това. — Тя се усмихна и на бузите й се образуваха трапчинки. — Хайде — каза с блеснали очи, — ще те заведа до дървото с меда и за вечеря ще имаме нещо сладко!