Любен Дилов
Цялата истина около шимпанзето Топси
Ако човечеството погледне около себе си или в себе си, или се обърне назад, за да хвърли поглед към своята история, веднага ще се убеди, че неговият живот винаги е бил тясно свързан с животните. Но не защото ни служат за храна — това е печалната страна на нашите взаимоотношения с тях. Става дума за духовната ни и обществената свързаност. Някъде най-назад във вековете тя е била толкова тясна, че вероятно не са случайни старинните изображения на полухората-полуживотни, които са ни така добре известни от египетската, гръцката и прочие древности. Пък и нали все още вярваме в дядо Дарвин, който ни обяви за бивши маймуни. Животните са направили извънредно много за човечеството. Една вълчица откърмила захвърлените Ромул и Рем, които, верни на майчиното си мляко, основали после вечния град Рим, а същият този Рим е останал вечен благодарение на собствените си гъски, които го спасили от разрушение. Да не говорим пък за примерите от по-ново време, за всичките ония храбри зайци и морски свинчета, които всеки ден самоотвержено гълтат всякакви лекарства, или се оставят да им ги бият под формата на инжекции, та да опитат действието им, преди те да отидат в аптеките. Ето, затова се оказа съвсем естествено и не събуди никакви възражения, когато настъпи космическата ера, отново животните да бъдат не само рамо до рамо с човека, но и както обикновено, да вървят крачка преди него. Така първото живо същество, издигнало се в безвъздушното пространство, беше незабравимата Лайка, за да я последват още много кучета, шимпанзета, мишки, които смело трасираха пътя на човечеството в Космоса. И тук аз ви досаждах с тия общоизвестни неща не за друго, а за да подчертая още веднъж, че навярно никога, никога не ще можем достатъчно да се отблагодарим на нашите мили събратя животните за всичко онова, което са сторили и продължават да правят за нас. И за да разкажа за едно от тях, чието име поради съвсем глупави съображения тъне в неизвестност — шимпанзето Топси.
През 1962 година на „Златните пясъци“ край Варна се състоя XIII световен конгрес по астронавтика. На него като делегат аз имах възможността да се запозная с ръководителя на медицинската част на тогавашната американска космическа програма, един американец от австрийски произход, на чието име ще е излишно да се позовавам сега. Той не само изнесе интересен доклад, но вечерта в хотела ми показа и множество снимки на вече летелите или готвени за полет шимпанзета. Навярно също ви е познато от вестниците, че в началото на космическата ера американците изстрелваха предимно маймуни. Ето тогава аз за пръв път видях на снимка Топси, оттогава датира и моят интерес към държания в тайна негов случай, та днес, след повече от едно десетилетие, вече съм в състояние да ви съобщя цялата истина за него.
Една грешка в изчисленията попречва на космическата капсула, която е трябвало да бъде върната на Земята, да влезе в орбита. Двигателят на последната степен на ракетата-носител работил по-дълго от предвиденото. Самозапалва се и двигателят за връщането и така капсулата набира трета космическа скорост вместо първа, която отнася безвъзвратно бедния Топси в бездните на Слънчевата система. Космическият център в Кейп Канаверал (сега Кейп Кенеди) решил да не съобщава за поредния си злополучен експеримент. Доста несполуки бяха му се натрупали тогава, пък и за дя не дразнят отново могъщата Лига за защита на животните, която настървено се бореше против изстрелването на животни в Космоса. Топси щял да полети още някоя и друга седмица из междупланетните простори, а после с последната глътка бананова каша автоматът за хранене щял да му поднесе смъртоносната доза отрова, която да прекрати бързо и безболезнено неговия, както се казва, земен път. Когато този предварително изчислен миг настъпил, научните работници в космическия център още веднъж потъгували за отлично обученото шимпанзе, а набожните от тях дори се прекръстили тайно. Но и този път, не по тяхна вина обаче, сметките им излезли погрешни…
От звездолета „Р-109“ бяха наблюдавали изстрелването на злополучната ракета, а когато капсулата й се насочи право към него, на самия звездолет избухна двойно по-голяма тревога от тази на Кейп Канаверал. Екипажът не знаеше дали да се радва, или да се бои. Идещият космически апарат потвърждаваше окончателно, че на тая красива, с млечносиня атмосфера планета има развита цивилизация, но какво съдържаше той и какви ли бяха намеренията му? Някаква колетна пратка ли им изпращаха от планетата — материали, които да улеснят взаимното опазване на двете цивилизации и да подготвят бъдещата им среща? Или пък това беше термоядрен снаряд, отправен към чужд звездолет, дръзнал неканено да се приближи само на няколкостотин хиляди километра до планетата?