Выбрать главу

Астронавигаторският съвет непрекъснато се съвещаваше пред големите лазерни екрани, на които се виждаше загадъчният апарат. Бяха изпратили една автоматична сондичка да го посрещне и тя го обикаляше и обглеждаше с множеството си уреди, но все не успяваше да им каже категорично какво е тоза. Ако беше бойно средство, щеше ли да се движи така бавно, с някакви си 17 км в секунда? С тая скорост то не можеше да го улучи, ако той рече да маневрира. А апаратчето нямаше дори и собствен двигател. Някаква ракета поработи няколко секунди и край — апаратчето продължи да си лети по дадената му инерция. Значи то все пак като че ли бе изхвърлено навън, за да бъде прибрано…

Ето такива съображения правеше астронавигаторският съвет, затова когато индикаторите за органична материя показаха, че в апарата има нещо живо, той не се поколеба да го докара на борда на звездолета. Поставиха го, естествено, в специалната бронирана и херметична лаборатория, която сега бе напълнена с точно такъв въздух, какъвто обвиваше в дебел пласт синята трета планета на това слънце. Впрочем на разузнаваческия звездолет „Р-109“ дишаха почти същия въздух. В него имаше само малко повече кислород и съставките му от инертните газове аргон и криптон също бяха малко по-големи. Затова и екипажът толкова бе се зарадвал, когато разбра, че на тая планета има високоразвита цивилизация щом дишаха сходен въздух, сигурно щяха и лесно да се споразумеят, да заживеят задружно, да не бъдат вече така сами в борбата си срещу безмилостния Космос.

Учените астронавигатори бяха се залепили на окулярите на лабораторията и със затаен дъх очакваха да видят какво ще излезе от странния апарат. Дълго време обаче нищо не излезе от него и тогава те изпратиха едно роботче-механик да отстрани планката, която очевидно закриваше входа към апарата. Роботчето приличаше на стоножка, голяма колкото куче, а всеки от множеството му крака представляваше някакъв инструмент. То сръчно се справи с простата за него работа и ето че от тесния отвор се измъкна боязливо някакво невъобразимо същество.

— Майко мила, как може да е толкова грозно! — възкликна главният химик.

Командирът на звездолета се ядоса:

— Ти за много красив ли се смяташ? Кой знае какви чудовища ще му се сторим пък ние на него! Когато се срещаш с друга цивилизация, не можеш да очакваш, че тя ще е устроена по твоите мерки за красота. Ние сме длъжни да уважаваме дори и вида на непознатите ни събратя. А този техен пратеник е направо достоен за възхищение. Той идва при нас сам, невъоръжен, без да знае какви сме — миролюбиви или войнствени, готов да се пожертвува, за да осъществи полезния контакт между нашите две цивилизации…

Пратеникът наистина правеше това впечатление. Той не само излезе веднага от малката си кабинка, но след като се огледа из лабораторията, съблече дори и костюма си с разните каишки и кабели по него. Поуплаши се, когато роботчето-механик грабна свалените дрехи, за да ги отнесе на изследване, но бързо се успокои, протегна се няколко пъти и като се опираше с единия си преден крайник о пода, пъргаво се заклатушка из лабораторията. Учените наблюдаваха с нарастващ интерес странното същество и скоро то престана да им се вижда толкова грозно, а пък готовността му да се остави да бъде изследвано съвсем ги подкупи. Това наистина беше един храбър и жертвоготовен пратеник, дошъл да ги запознае чрез себе си с населението, обитаващо тая хубава синя планета! Той изтърпя медицинският робот да му вземе кръв от единия заден крайник, изтърпя да му отсекат за изследване няколко израстъка от странната материя, която покриваше цялото му тяло. Учените отначало помислиха това за дреха, но после се убедиха, че то принадлежи към кожата на тялото, и решиха, че тия безброй меки и тънки израстъци представляват нещо като мрежите на радиотелескопските антени. С тях пратеникът навярно поддържаше по неизвестен начин, чрез неуловими вълнови излъчвания, връзка със своята планета. Нали той също бе всъщност разузнавач, който трябва да докладва на своите какво е научил!

Като обследва кабината на госта от Сината планета — така го наричаха вече на звездолета, — медицинският робот иззе проба от кашата; за щастие капсулката с отровата бе отделно сложена в автомата. Учените, правилно решили, че това е храна, се учудиха на малкото й количество и за всеки случай, след като й направиха химически анализ, без особени затруднения я възпроизведоха по синтетичен начин. Роботът стоножка внесе на госта една паничка от синтетичната каша за проба и главният химик засия от гордост. Представителят на Синята планета помириса кашата, забоде един пръст в нея, облиза го, а след това се нахвърли върху нея и набързо я излапа. Услади му се и втората паничка, а в третата бръкна, загреба една шепа и направи нещо загадъчно: намаза си главата със същата тая каша, която бе ял с такава готовност. След продължителни и бурни разисквания учените решиха, че това ще да е жест на благодарност към домакините.