— Какво искаш да направя? Не разполагаш с конкретни доказателства и не знаеш кой е третият играч.
— В такъв случай ме изпрати в Дъблин, откъдето ще започна на чисто.
— Защо точно в Дъблин?
— Трябва да се видя с някои хора.
— Например? Може би с Лиона Бартарома в замъка „Малахайд“? Знам, че вече си ходил при нея.
— Майната ти! С мен е Кейти Джеймс.
— Браво, голям късметлия си!
— Ще ме изпратиш ли в Дъблин?
— Виж какво, достатъчно трудно ми беше да обясня на шефовете, че идеята за доброволното ти сътрудничество с МИ5 е подходящ начин да ти запълним времето. Но ако разберат, че си им обърнал гръб, край на залозите!
— Закарай ме в Дъблин!
— Само ако се закълнеш, че няма да се виждаш с Лиона.
— Заклевам се.
На другия ден Шоу и Кейти бяха превозени до Уелс с раздрънкан автобус и бяха напъхани в мухлясалия трюм на стар влекач, който в момента прекосяваше неспокойните води на Ирландско море. Кейти използва част от пътуването, за да повръща в някаква кофа, а Шоу стоически й подаваше влажна кърпа, с която да избърше лицето си.
В крайна сметка тя се надигна и с облекчение установи, че в стомаха й няма нищо, годно за изхвърляне.
— Впечатлена съм от начините, по които прекосяваш водните площи — прошепна тя. — Но мен не ме бива в мореплаването.
— За съжаление не можем да използваме услугите на бързите фериботи, защото цял свят те търси — поклати глава Шоу.
— Човек е устроен така, че се стреми към славата, но когато я постигне, открива, че тя е нещо доста противно.
— Не се тревожи, скоро ще бъдем там.
— Дано — въздъхна Кейти и притисна с длан все още неспокойния си стомах. — А какво ще правим, като пристигнем?
— Ще се срещнем с човек, който ще ни помогне да потънем в нелегалност. Дегизировка, нови документи и всичко останало.
— А после?
— После ще седнем да помислим върху следващите си ходове.
В един момент Шоу стана и пристъпи към тесния илюминатор. Влекачът беше намалил ход, люшкането престана. Отминаваха вълнолома и навлизаха в пристанището.
— Да вървим.
Кейти предпазливо се надигна, изпробвайки устойчивостта на краката си. Преметна сака си през рамо и прошепна:
— Ще умрем, нали?
— Вероятно. Защо питаш?
— Просто исках да го чуя.
71
На пристанището хванаха такси и поеха на запад, към Дъблин. Пътят се виеше през малки селца. Валеше неприятен студен дъжд, дори кръчмите, покрай които минаваха, бяха почти празни. За миг Кейти зърна пламъците на огъня в добре разпалена камина, а до нея някакъв дебелак точеше висока халба бира. Не изпита никакво желание да се присъедини към него. Май беше успяла да се отърве от алкохолизма завинаги. Оказа се, че за целта е достатъчно да се озове на края на света.
Преди да напуснат Англия, тя се обади на Кевин Галахър и му обясни, че е получила лъжлива информация за събитията във Финикс Груп.
— Разполагаш ли с твърди доказателства? — остро попита той.
— Не са стопроцентово твърди.
— Разполагаш ли с твърди доказателства, че фактите в твоя материал са неверни?
— Не.
— В такъв случай ние заставаме зад тях.
— Дори ако аз не го сторя?
— Това е най-великият репортаж в живота ми, Кейти. За мен този разговор не се е състоял, предлагам и ти да го забравиш!
Линията прекъсна с остро изщракване.
— Гадно копеле! — извика Кейти. — Ненавиждам всички редактори!
Таксито ги стовари на пуста странична уличка, откъдето продължиха пеш.
— Това не е ли университетът? — огледа се в дъжда Кейти.
Шоу кимна и свърна в първата пресечка.
— Хайде, побързай.
Не след дълго почука на някаква врата, над която висеше рекламна табела.
— „Книжарницата на Маги“? — вдигна вежди Кейти.
Врата отвори висока едра жена, която мълчаливо ги пропусна да влязат.
Кейти бавно огледа стените на помещението, запълнени от полици с книги. За това ли си беше изповръщала червата в онова корито, което подскачаше по вълните на Ирландско море? За да стигнат до тази книжарница в мрачния Дъблин?
Жената не се представи, Кейти също. Просто прие, че тя трябва да е Маги.
— Съжалявам за Ана — обърна се домакинята към Шоу.
После ги поведе нагоре по стълбите. Озоваха се в стая, превърната в нещо като гримьорна.
— Седнете тук, моля — каза домакинята и й посочи въртящ се стол, поставен пред голямо огледало. Кейти се подчини. Жената хвана кичур от дългата й коса и вдигна голяма ножица.
— Хей, какво си въобразявате? — подскочи Кейти.
— Не й ли каза? — попита жената, обръщайки се към Шоу.
— Какво да ми каже?
— Предстои ти подстригване — отвърна Шоу и погледна към домакинята. — Скъси я максимално и я боядисай в друг цвят. После можеш да скалпираш и мен.