Не получи отговор.
73
На разсъмване Шоу се надигна до седнало положение и облегна гръб на леглото. Кейти го гледаше с широко отворени подпухнали очи. Явно не беше мигнала.
— Трябва да ти кажа нещо — прошепна тя и придърпа чаршафа около тялото си.
— Кейти, не е нужно да…
— Моля те! — докосна рамото му тя. — Нека ти го кажа, че ме задушава!
Той млъкна и зачака.
— Всичко беше заради материала. Дори когато скочих в самолета, за да те видя в болницата, част от мен мислеше само как да възстановя кариерата си. После получих поръчката и заминах за Лондон. Имах чувството, че се завръщам… — Очите й се сведоха надолу, пръстите й се вкопчиха в завивките, устните й трепнаха. — Вече не съм сигурна, че съм човешко същество. Някога бях, но неусетно престанах да бъда. Не знам как се случи… Съжалявам.
— Ти се репортер, Кейти. Професията е в кръвта ти.
— Това не ме оправдава. Никога не забравяй, че аз съм един боклук!
— Добре, боклук си. Но ако ще работим заедно, трябва да си вярваме.
— Аз ти вярвам. Проблемът е там, че ти не ми вярваш, но не мога да те упреквам.
— Нямам особено голям опит в тази област — промълви Шоу. — Ще трябва да поработя върху себе си. А и имам нужда от помощта ти. Понякога ти виждаш неща, които аз пропускам. Не съм срещал много хора, които го умеят.
Тя отвърна на измъчената му усмивка. Лекото затопляне в отношенията им веднага й върна надеждата.
— Ще взема един душ, а ти можеш да си легнеш в леглото. Гърбът ти сигурно се е вдървил.
Шоу се прехвърли на леглото. Завивките все още бяха топли от тялото й. Заслуша се в шума на душа, клепачите му се затвориха. Събуди се от миризмата на кафе и бекон с яйца.
Надигна се и се огледа. Напълно облечена, Кейти седеше пред масичката на колелца, с която бяха докарали закуската. Напълни една чаша с кафе и му я подаде.
— Колко е часът? — попита Шоу.
— Осем и половина.
Той отпи глътка кафе.
— Гладен ли си?
Той кимна и се настани срещу нея.
— Трябваше да ме събудиш.
— Не, така ми беше по-лесно — усмихна се тя. — Докато ти спеше, аз успях да се облека тук, а не в тясната баня. — Очите й над ръба на чашата не изпускаха лицето му. — Този измислен брак ще ни създава проблеми.
Той внимателно изпъна ранената си ръка.
— Тя ли е причината да ходим на лекар? — попита тя.
— Да, но не е това, което си мислиш.
— Каква изненада!
Взеха такси и се насочиха към къщичката на Лиона Бартарома — проста каменна постройка, до която се стигаше по покрит с чакъл път. Тя се намираше на около три километра от замъка „Малахайд“, където Лиона работеше като екскурзовод.
— Доста странно място за лекарски кабинет — отбеляза Кейти, след като слязоха от таксито.
— Тя е пенсионерка.
— Е, това обяснява всичко.
Лиона ги покани да влязат, любезно поздрави Кейти и ги настани в просторната кухня, която гледаше към градината. Не каза нищо за променената външност на Шоу, но пък огледа Кейти с подчертан интерес.
— Мога ли да говоря свободно пред нея?
— В противен случай не бих я довел — кимна Шоу.
— Франк вече ми се обади.
— Естествено.
— Неговите хора са наоколо — добави тя.
— Знам.
— Откъде знаеш?
— Подушвам ги.
— Значи знаеш, че не мога да направя онова, което очакваш от мен.
— Откъде знаеш какво очаквам от теб? Още нищо не съм ти казал.
Кейти любопитно въртеше глава от единия към другия.
— Ами кажи тогава — подкани го Лиона.
Шоу нави ръкав и й показа металните скоби в раната си.
— Господи, как се случи?
— Предполагам, че Франк е пропуснал да ти обясни.
Тя се наведе над раната.
— По всичко личи, че зараства нормално. Хирургът е свършил добра работа.
— Благодаря за експертното мнение. Но аз съм тук за друго.
— За какво?
Шоу извади малък метален цилиндър.
— Искам да го сложиш вътре — посочи защипаната рана той.
— Не говориш сериозно.
— Шоу! — възкликна Кейти.
— Напротив, говоря напълно сериозно.
— Какво е това? — бавно попита Лиона.
— Не ти трябва да знаеш — поклати глава Шоу. — Изработено е от неръждаема стомана, ако това може да ти помогне.
— Не може. Рискът от инфекция остава…
— Ще го сложиш в стерилизирана марля. Искам да е точно там. Можеш ли да го направиш?
— Разбира се, че мога. Въпросът е защо, по дяволите, трябва да го правя?
— Защото аз те моля. Любезно, разбира се.
— Колко надълбоко? — нервно преглътна Лиона.
— Малко. Трябва да мога да го извадя, ако се наложи.
— Това е безумие! — извика Кейти.
— Съвсем плитко, Лиона — не й обърна внимание Шоу. — Задължена си ми.