— Но защо някой би си правил този труд? — учуди се Шоу.
— Само по една причина: ако въпросният блог е тест.
— Тест за какво?
— Хората от рекламния и развлекателния бизнес често прибягват до него. Преди години писах материал по темата. Идеята е проста: предлагаш даден продукт и следиш как хората реагират. Можеш да го правиш по различни начини: чрез фокусни групи, анкети по телефона, интернет дискусии. Но някои компании правят и следващата крачка: качват в мрежата информация, която е нещо като фасада. Целта е да се проучи общественото мнение, без да се оказва натиск. Освен в интернет информацията може да бъде предлагана и по друг начин: чрез безплатен телефонен номер или анкета на несъществуваща фирма.
В очите на Шоу проблесна неподправен интерес.
— Искаш да кажеш, че този Барни Ръбъл може да е фасада, която има за цел да провери общественото мнение по въпроса за „Червената заплаха“?
— Точно така. Барни е силно критичен и подозрителен по отношение на кампанията и…
— И подава моркова, за да види колко хора мислят по същия начин — довърши вместо нея Шоу. — Но ти казваш, че в сайта липсва форум, в който хората могат да изразяват мнението си…
— Но всеки може да изпрати имейл, както е постъпила Ана.
— И те се сдобиват с електронния й адрес — кимна Шоу — Адресът на Ана беше AFischer@FenixGroup.com. — В погледа му се появи стоманен блясък. — Може би точно по този начин са стигнали до Финикс Груп, а не чрез теб!
— Никога няма да разберем — тихо отвърна Кейти.
Над масата се възцари тежко мълчание. Навели глави, двамата несъзнателно ровеха останките от храна в чиниите си.
— Кейти, аз…
— Недей, Шоу! Дори не си го помисляй! Става дума за много сложни неща. И двамата допуснахме грешки, вероятно ни предстоят и нови.
— Да се надяваме, че някоя от тях няма да ни убие.
— Има ли начин да проследим този уеб сайт? Аз не съм чак толкова опитна в техническо отношение.
Шоу кимна, извади телефона си и набра номера на Франк. След краткия разговор изключи апарата и докосна чашата с вино.
— Трябва да изчакаме, за да видим какво ще направи.
— В Дъблин ли оставаме? — погледна го тя.
— Не, утре излитаме — поклати глава той.
— Къде отиваме?
— В Германия. В едно малко градче на име Дурлах.
76
Няма хубави дни за погребения. Дори когато грее слънце и въздухът е топъл, едва ли има нещо позитивно в полагането на труп в студената земя, особено когато в него зеят дупки от три куршума, лишили го от най-малко четири десетилетия живот. А в Дурлах нямаше нито слънце, нито хубаво време. Дъждът се лееше като из ведро. Шоу и Кейти седяха в колата, паркирана до малката църква в средата на гробищния парк.
Рано сутринта самолетът им кацна във Франкфурт, откъдето се придвижиха с взета под наем кола. На дъблинското летище Шоу задейства алармите на металния детектор. Един от служителите на реда се приближи до него и плъзна електронната си палка по тялото му.
— Навийте ръкава си, сър — заповяда той, когато уредът реагира близо до лявата му ръка.
Очите му зърнаха металните скоби върху раната, лицето му се разкриви.
— По дяволите, това сигурно ви боли! — възкликна той.
— Само когато си навивам ръкава — отвърна Шоу.
Дъждът бързо превръщаше в кал купчината прясно изкопана пръст до гроба. Ковчегът на Ана и групичката опечалени бяха под голяма палатка, която ги пазеше от пороя.
Шоу реши, че няма смисъл да се присъединяват към тях, тъй като бе зърнал Волфганг Фишер. Наташа беше до него. Днес те съвсем не изглеждаха високи и стройни, а по-скоро смачкани и прегърбени. Останал в колата, Шоу гледаше как спускат ковчега в гроба. Волфганг беше на ръба на припадъка. Неколцина мъже го подкрепиха по обратния път до колата.
Кейти безмълвно наблюдаваше тъжния ритуал, по бузите й се стичаха сълзи. Слава богу, че не ми се налага да пиша за това погребение, помисли си тя. Погледна крадешком към мъжа до себе си. Шоу беше мрачен, но очите му бяха сухи.
— Тъжно е — прошепна тя.
Той не каза нищо. Очите му не се отделяха от гроба.
Половин час по-късно опечалените си тръгнаха, отстъпвайки място на гробарите. Независимо от противното време те трябваше да изпълнят своите задължения и да заровят завинаги Ана в земята на Дурлах.
Шоу слезе от колата и се обърна.
— Помниш какво трябва да направиш, нали?
Тя кимна.
— Само внимавай, моля те.
— Ти също.
Той затръшна вратата, огледа се и тръгна към дупката в земята, опитвайки се да не мисли за другата, още по-голяма дупка, зейнала в душата му.