— О, върви където искаш — промърмори Франк. — Но знам, че пак ще се върнеш.
Шоу се изправи и пъхна празната чаша в ръцете на Франк. Одеялото се плъзна от раменете му. Кожата нетърпимо го сърбеше. Имаше чувството, че косата му окапва.
— Само ако ми изпратиш снимка, на която плуваш във водите на Амстел — обяви той. — Гол, разбира се.
— Има да чакаш. Още ли се радваш, че премина на наша страна?
— Сякаш имах друг избор! — троснато отвърна Шоу.
— Приятно прекарване в Дъблин, Шоу.
— На което ти без съмнение ще бъдеш свидетел, нали? Едва ли ще успея да се отърва от копоите ти!
Франк запали холандска пура, изпусна облак ароматен дим и се подсмихна.
— Нима си въобразяваш, че си толкова важен за нас, че да те преследваме по целия свят? — попита той и поклати глава. — Какво его, господи!
— Пожелавам ти никога да не остарееш, Франк.
8
Акцията „Помнете Константин“ стигна апогея си. В петдесет страни се проведоха демонстрации, а ООН официално поиска повече информация от кипящия от гняв президент Горшков. Но имаше и трезви глави, които проявяваха скептицизъм и твърдо се обявиха против надигащите се антируски настроения.
Още в началото на кампанията много политически лидери, журналисти, коментатори и анализатори — повечето от тях пострадали от прибързани заключения в миналото призоваха към предпазливост и сдържаност. Повдигнаха се нови въпроси относно автентичността на мъжа и видеоматериала, особено след категоричното отричане на руснаците и неочакваното им решение да предоставят на световните медии достъп до секретни материали. Два дни след това решение светът започна да смекчава категоричното си мнение за злокобното отношение на Москва към своите поданици, а много политици изпуснаха въздишка на облекчение. Но, както се оказа по-късно, това смекчаване бе само затишие пред истинската буря.
След още два дни светът преживя нов шок. В интернет се появи дълъг списък на жертвите на руското правителство, придружен от снимки. Хиляди имена на мъже, жени и деца, млади и стари, бременни и инвалиди. Под имената и снимките имаше кратки подробности за живота и ужасната им смърт. Най-лошото беше, че всеки от тези файлове носеше знака на класифицирана информация на руското правителство.
Внушението беше колкото ясно, толкова и опустошително: „Да помним не само Константин“. Не след дълго телевизиите, радиостанциите и различните интернет сайтове бяха атакувани от най-различни „експерти“ — главно бежанци от Русия и бившите социалистически страни, които се нахвърлиха върху руското правителство, обвинявайки го в завръщане към маниакалната идея за световна власт.
Сякаш изтерзаният образ на Константин изведнъж се беше размножил хилядократно и новите „мъченици“ бяха дали кураж на тези хора най-после да отворят уста. Светът беше залят от този образ, появил се върху чаши за кафе, якета и тениски. Константин изведнъж се превърна в Че Гевара на новото поколение. А шейсетте години на отминалия век внезапно оживяха със своите атомни гъби, превръщайки се в колективен кошмар.
В телевизионните предавания започнаха да се появяват какви ли не хора, твърдейки, че са роднини или близки приятели на Константин. Те описваха и преповтаряха подробности от биографията на един несъществуващ човек, а общественото внимание постепенно ги накара да повярват на собствените си измислици. Не малко от тях бяха готови да се закълнат, че са го познавали лично и разказите им за живота му са чистата истина. Той беше истински мъченик, обичан и уважаван от всички. Те също. Макар и отровни по своята същност, техните изяви по световните медии привличаха вниманието и съчувствието на милиони хора.
Разбира се, водещите на подобни предавания заливаха гостите си с лавина от насочващи въпроси от сорта на „Това не е ли ужасно?“, или „Какво щеше да бъде посланието на бедния Константин към милионите телевизионни зрители, ако все още беше жив?“.
По един от международните канали на Би Би Си се появи умник, който дълбокомислено заяви:
„Руснаците не искат да свирят втора цигулка в един свят на изчерпващи се енергийни източници, недостиг на суровини и питейна вода. Това важи с особена сила за страни като Китай, Индия, а дори и за Съединените щати.“
След което уточни, че руснаците са изпробвали демокрацията, но са останали разочаровани от нея.
„Днес руската мечка отново се надига и светът трябва да си направи съответните заключения.“
И светът действително ги направи, най-вече защото споменатият умник беше не друг, а самият Сергей Петров — вторият по ранг в руската Федерална служба за сигурност, пряк наследник на КГБ. Рискувайки живота си, този човек беше успял да избяга от Русия, но постоянно повтаряше, че всеки момент може да бъде застигнат от куршум, бомба или порция полоний–210 в кафето. За своите медийни изяви Петров получаваше щедри хонорари, но нямаше представа за източника им. А скептиците, които хранеха съмнения и правеха опити да разкрият истината, нямаше да получат никаква помощ от него, тъй като той продължаваше да обича родината си.