Кейти бавно се освободи от ужаса и докосна ръката на мъртвеца. Стори го само от любопитство. Ръката беше твърда като камък, а кожата студена като лед.
— Кой го е убил?
Той посочи възглавницата, върху която личаха тъмни петна.
— Огнестрелна рана в тила.
Кейти се отдръпна от леглото, а Шоу включи фенерчето си. В стаята цареше безпорядък. Чекмеджетата на скрина бяха извадени, съдържанието им се търкаляше по пода.
— Борба? — прошепна тя. — Или претърсване?
— Погледни — каза Шоу и посочи стаята гардероб.
Тръгнаха натам. На далечната стена висеше картина с изкривена рамка, зад която се виждаха изкъртени тухли.
— Там е имало сейф, отнесен от нападателите.
— Значи става въпрос за обикновен обир с нещастен край? — вдигна вежди тя. — Мъртвецът е напълно облечен. Може би се е прибрал у дома и е налетял на крадците, които са го ликвидирали.
— Наистина ли вярваш в това? — втренчено я погледна той.
— Не.
— Правилно. Всичко е постановка. Както и всичко останало в тази ситуация.
— Но това е правилната къща, нали?
Той кимна.
— Преди да вляза, проверих гаража. Стикерът си е на мястото. Също и малката драскотина отзад, която личеше и на кадрите. Колата е същата.
— А убитият?
Шоу вдигна рамката от нощното шкафче и насочи фенерчето в снимката.
— Ричард Пендър, собственик на къщата — съобщи той.
— Да се махаме оттук!
— Не. Трябва да довърша претърсването.
— А ако ни спипат?
— Ти можеш да си вървиш.
— По дяволите, Шоу! — избухна тя. — Защо винаги усложняваш нещата?
— Не съм те карал да ме следиш.
— Откъде знаеш, че съм те следила?
— Достатъчен е фактът, че в момента си тук, пред мен.
— Бих могла и сама да дойда. Аз също умея да запаметявам адреси.
— Видях те във фоайето, където ме чакаше да изляза. А ако беше запомнила адреса, щеше да знаеш, че е къщата на Пендър. И накрая, но не на последно място, поне десетина пъти засякох колата ти зад гърба си…
— Хей, я почакай! Защо не ме спря, след като си знаел, че те следя? Защо не се опита да ми се изплъзнеш?
Шоу понечи да каже нещо, после отмести очи и прошепна:
— Аз не съм убиец.
— Радвам се да го чуя.
Настъпи кратка пауза, после той тръсна глава.
— Ще ми помогнеш ли при огледа, или ще тръгваш?
— Ще ти помогна. Но нека го направим бързо.
Половин час по-късно все още не бяха открили нищо, което можеше да им бъде от полза. Ричард Пендър беше собственик на фирма, която се наричаше „Пендър и сътрудници“. Шоу никога не беше чувал за нея. Записа си адреса, който откриха на някакъв плик в шкафчето.
— Името ми е познато — прошепна Кейти, заковала поглед в плика. Изчака няколко секунди и поклати глава. — Но не знам откъде.
Напуснаха къщата през задната врата.
Или по-скоро се опитаха да я напуснат, но не успяха.
90
Шоу се свести пръв. Главата му изпращаше настойчиви сигнали за болка към останалата част от тялото, но пощенската кутия на нервите му отдавна беше претъпкана. Направи опит да се надигне, отблъсквайки пристъпите на гадене. Изпита чувството, че е вързан, но не беше, защото ръцете му бяха свободни.
До слуха му долетя стон и той се извърна назад, надничайки над облегалката. Кейти лежеше на пода.
— Кейти! Добре ли си?
Отвърна му нов стон, последван от тихо скимтене, и тя бавно се надигна.
— Да, но в главата ми тежи нещо адски гадно, сякаш…
Разнесе се скърцане, като че ли метал се търкаше в нещо твърдо.
— Какво беше това? — попита тя. — Къде сме?
Бавно се огледа. Бяха в кола. В нейната кола. Същата, с която беше проследила Шоу.
— Не мърдай! — извика той.
— Какво?
Скърцането се повтори и тя изпита противното чувство, че подът пропада под нея.
— Какво става?
Шоу извърна глава към стъклото. Кейти напрегна взор, но навън цареше непрогледен мрак. Всъщност не съвсем непрогледен. Видя големи дървета, някакви храсти.
— В гората ли са ни зарязали?
— Да, но не съвсем на повърхността.
— Какво говориш?
— Погледни напред, но не мърдай.
Кейти извърна глава към предното стъкло и дъхът заседна в гърлото й. Гледаше право надолу, или поне така й се стори. Сякаш беше на увеселително влакче, което всеки момент ще изхвръкне от релсите. Почувства се като пилот на самолет, попаднал в смъртоносна спирала, наблюдавайки безпомощно как земята се носи насреща му с убийствена бързина.
— Къде сме? — прошепна тя.
— В кола, кацнала на ръба на стръмна урва. Чакат ни най-малко шейсет метра свободно падане, преди да стигнем до дъното. А там има стена от дървета, които трябва да преодолеем, преди да цопнем в реката.