— Река ли? Каква река?
— Потомак. — Ръката му предпазливо посочи челното стъкло. — Това там прилича на Джорджтаун, нали?
Очите й се насочиха към светлото сияние оттатък водата.
— Значи сме някъде около магистралата „Джордж Уошингтън“?
Той кимна.
— Можеш ли да отвориш вратите?
— Заключени са. Ако ги насилим, положително ще полетим надолу. Къс, но много бърз полет.
— Как се озовахме тук? Последното нещо, което си спомням, беше къщата на Пендър, от която излизахме.
— Трябва да са ни причакали. Аз съм пълен идиот! Чакаха ни край онова гробище в Германия, какво им пречеше да направят същото и край къщата на Пендър? Вероятно са преценили какво ще направим след телефонния разговор, изпреварили са ни и просто са изчакали да се появим.
— Инсценирали са нещата така, че смъртта на Пендър да прилича на обир, а ние ще се окажем жертва на пътен инцидент! — потръпна Кейти.
Шоу се намръщи от острата болка, която прониза главата му.
— Колата изскача от пътя и полита в пропастта. Долу се блъска в дърветата, резервоарът експлодира. Сигурен съм, че след нас са останали достатъчно ясни очертани следи от гумите. Тези типове пипат професионално.
— Тогава защо още не сме паднали в пропастта?
— По всяка вероятност сме заседнали на някой по-голям къс скала.
— Наистина ли ще паднем всеки момент, или аз съм изпаднала в истерия?
— Нито едно от колелата не докосва земята. Стоим на кантар върху камъка. И най-лекото разклащане ще ни прати в пропастта.
— Което рано или късно ще стане, дори да не мърдаме! Не можеш ли да обадиш на някого? На Франк, на Ройс? На президента?
Шоу внимателно опипа джобовете си.
— Взели са телефона ми — констатира той. — Твоят у теб ли е?
— Беше в чантичката ми, която остана в колата. Да я виждаш някъде?
— Да — отвърна Шоу след бърз оглед на купето. — Но ако се опитам да стигна до нея, положително ще се сринем в пропастта.
— А не можеш ли да се прехвърлиш отзад? Тежестта ти може би ще помогне да се закрепим.
Шоу направи опит да се премести, но скърцането отново се появи и колата заплашително се разклати.
— Няма да стане — изпъшка той.
— Не можем просто да седим и да чакаме смъртта! — възкликна Кейти.
Той внимателно се премести наляво, но колата изскърца и помръдна с още един-два сантиметра напред.
— Това определено ми казва нещо.
— Какво?
— Да не мърдам повече. — Очите му се плъзнаха по вътрешността на купето. Ключовете бяха на мястото си. Умишлено, разбира се. При огледа на изгорелите отломки всичко трябваше да изглежда истинско. Бавно протегна ръка и завъртя стартерния ключ един оборот надясно. Това не задейства двигателя, но свърши нещо друго. Пръстът му натисна един бутон и стъклото се плъзна надолу. Колата отново изскърца и се придвижи сантиметър напред.
— Добре, прозорецът е отворен. Но какво от това? Няма как да скочим през него, нали?
Шоу бавно разкопча колана на панталоните си и го измъкна.
— Моля те, кажи ми, че носиш коланче — промълви той.
— Нося.
— Свали го и ми го подай. Но много внимателно.
Тя се подчини, но с противното усещане, че дори движението на ръката й клати колата. В крайна сметка се справи и му подаде коланчето през облегалката.
Бавно и безкрайно внимателно Шоу свърза двата колана и направи примка в единия край. В ръцете му остана парче с дължина около метър и двайсет.
— Какво правиш? — попита Кейти.
— Нещо като ласо.
— Какво ще хващаш с него?
— Онзи клон — кимна той, имайки предвид сравнително късото, но дебело парче дърво, което стърчеше близо до стъклото. — Ако успея да се измъкна през прозореца, предната седалка ще олекне и колата би трябвало да се наведе назад. После ще потърся нещо, което да подложа под предните колела, и ще мога да те извадя.
— Би трябвало да се наведе? Ами ако не стане? Ако твоите опити за измъкване нарушат баланса и колата тръгне надолу? Означава ли това, че само ще ми махнеш за сбогом?
Шоу мълча цяла минута, опитвайки се да мисли.
— Добре — промълви най-сетне той. — Имаме право на един-единствен опит. Излизаме заедно. Но ако не успеем…
— Давам си сметка, повярвай ми — прекъсна го тя. — Какъв е планът?
— Шансовете ни са хиляда към едно.
— О, вече започва да ми харесва! — саркастично възкликна тя.
— Веднага след като уловя клона в примката, ти се вкопчваш в мен с всички сили, като никога в живота си. Ясно?
Колата отново помръдна напред, дишането на Кейти се ускори.
— Падаме, нали?