— Според предварителните сведения поне преди двайсет часа.
— Мамка му, следата отдавна е изстинала! Я чакай малко! Защо са наблюдавали къщата на Пендър, след като са го убили толкова отдавна?
— Може би са очаквали някого.
— Искаш да кажеш, че са чакали Шоу и Кейти! Повторение на сценария от Дурлах. А защо, по дяволите, са отишли там?
— Според криминалистите вероятно става въпрос за обир с нещастен край.
— Обир, ама друг път! Кой, по дяволите, е този Пендър?
— Притежава фирмата „Пендър и сътрудници“ със седалище в Северна Вирджиния. Картината все още не е ясна, но май става въпрос за пиар компания.
Франк позвъни на Ройс, разказа му сбито за какво става въпрос и добави, че след пет минути ще го чака във фоайето. Затъкна пистолета в колана си, изскочи навън и се понесе по коридора. Извади мобилния си телефон и набра няколко цифри, без да намалява скоростта.
— Шоу и Джеймс са в беда! Тръгвайте веднага!
Минута по-късно беше във фоайето, където вече го чакаше агентът на МИ5. Двамата излетяха през вратата и се понесоха към колата си.
Напуснаха паркинга с остро свирене на гуми. Франк набра агента на ФБР.
— Незабавно изпратете ударна група във фирмата „Пендър и сътрудници“! — изкрещя в слушалката той.
— Все още не разполагаме със съдебна заповед.
— Каква заповед, бе?! Какви са шансовете човек от нашия списък, който е ликвидиран в дома си, откъдето са отвлечени Шоу и Джеймс, да няма пряка връзка с проклетата конспирация?
— Милиард към едно — призна агентът.
— Затова майната им на заповедите! Вървете и блокирайте проклетата фирма! Веднага!
Но някъде дълбоко в себе си Франк усещаше, че вече е късно. Поне за „Пендър и сътрудници“.
А може би и за Шоу и Кейти.
92
Шоу бавно се надигна от калта и опря гръб в извития ствол на някакъв бор с плитки корени. Пламъците над смачканата кола в дъното на дерето бавно гаснеха вероятно поради изгарянето на бензина. Преди известно време престана да вика Кейти просто защото прегракна. Започна да се спуска надолу, търсейки опора във всичко което се изпречваше на пътя му. Изобщо не искаше да мисли какво е останало в изгорялото и смачкано купе. За овъглените останки на Кейти Джеймс.
Тихият стон го изненада толкова силно, че той се препъна и за малко не падна върху горящата кола. Тялото рязко се завъртя наляво, очите му се напрегнаха.
— Кейти?
Произнесе името й тихо и с недоверие, сякаш се страхуваше от липсата на отговор.
После улови някакво движение, предизвикано от нещо доста по-голямо от заек или катеричка. Втурна се напред, но почти веднага се спъна и падна. В следващия миг отново беше на крака, носейки се в посоката, от която беше долетяло стенанието.
Кейти лежеше по очи в основата на разлистен дъб вече се мъчеше да се изправи. Шоу коленичи до нея и внимателно я обърна по гръб.
— Господи, вече бях решил, че си мъртва!
Лицето й беше окървавено, ръцете й бяха извити под странен ъгъл. Тя вдигна очи да го погледне, усмихна се, но лицето й веднага се сгърчи от болка.
— Значи не съм умряла?
— Не! — тръсна глава той. — Освен ако и аз не съм умрял. Но май не съм, защото няма място по мен, което да не ме боли. Можеш ли да ходиш?
С негова помощ Кейти успя да се изправи, притиснала дясната си китка.
— Май съм си изкълчила рамото — промълви на пресекулки тя.
Шоу се взря в ръката й. Част от костта на педя под рамото беше пробила кожата и стърчеше навън.
— Господи! — възкликна той. — Трябва бързо да стигнем до някоя болница!
Свали сакото си и го уви около ръката й в нещо като примитивен турникет, който би трябвало да я обездвижи.
— Можеш ли да ходиш?
— Да, ако ми помогнеш — кимна тя.
Голямата му лапа се плъзна под мишницата й, другата се уви около кръста й. Плътно притиснати един в друг, те бавно започнаха да се изкачват.
— Какво се случи? Защо ме изпусна?
— Закачих се за дръжката на вратата и пръстите ми не издържаха.
— Как тогава успя да излезеш?
— Чист късмет. Плъзгайки се надолу, колата се удари в нещо, вероятно скала. Вратата се отвори и аз излетях навън. — Очите й се извърнаха към почернялата купчина метал. — Разминах се на косъм.
— Доста тъничък косъм.
— Шоу… Май ще повърна.
— Карай, държа те.
Той разхлаби хватката си, давайки й възможност да опразни стомаха си.
— Извинявай — засрамено прошепна тя.
— Аз също повръщам, когато имам лошо счупване — направи опит да се усмихне той. На няколко метра от билото до слуха им достигна скърцане на спирачки, последвано от тропот на крака, който бързо се приближаваше.