— Вече е готов. Още сега мога да ти го изпратя по електронната поща. Редактирай глупостите и го пускай.
— Информаторът ти е мъртъв, така ли?
— Да. Полицията разследва случая.
— Разпитваха ли те?
— Да. Казах им най-главното, без да споменавам какво научих от него. Първа страница, нали Кевин?
— Първа, естествено! Десет сантиметрови букви на заглавието, Кейти! Правим го само когато някъде избухне война! Веднага изпращай материала! Ще ти звънна, след като го прочета.
Кейти изключи телефона, поколеба се за миг и натисна един клавиш на лаптопа си. Репортажът отлетя към редакцията. Правим го само когато някъде избухне война. В главата й отново изплуваха думите на Шоу: Ами ако избухне световна война? По гърба й пробягаха хладни тръпки.
Галахър се обади след двайсет минути. Дори през океана се усещаше, че му текат лигите.
— Пускаме го в сутрешното издание — обеща той, поколеба се за момент и добави: — Все още има доста време. Сигурна ли си, че някой няма да ни изпревари?
— Лесник вече няма да говори с никого, ако това имаш предвид. Но аз не разполагам с неоспорими доказателства, че в деня на нападението той наистина е бил в сградата. Уликите са косвени, тъй като нямам независим източник, който да ги потвърди. В повечето случаи не постъпвам така.
— Няма начин да знае всичките тези подробности, ако не е бил вътре, Кейти. Лондонската полиция отказва всякаква информация по въпроса, въпреки че направихме всичко възможно да се сдобием с нея. Ами убийството му? Мисля, че то е достатъчно доказателство. Пускал съм водещи материали и с по-малко доказателства — като всеки друг вестник. Спомни си фиаското с отбора по лакрос на университета „Дюк“ с охранителя Ричард Джуъл в Олимпийския парк в Атланта.
— Фиаско е ключовата дума, Кевин — кимна Кейти и изведнъж я обзеха съмнения.
— Нямаш грижи, Кейти. Материалът ще ти донесе третия „Пулицър“. Изпий една чаша вместо мен.
— В това отношение имам известни проблеми — сви се Кейти. — Мисля, че го знаеш.
— Знам го, и какво? Иди и се натряскай! Материалът си заслужава.
Нещо прещрака в главата й. Не знаеше дали се дължи на дебелашкия намек, или на нещо друго, но тя тръсна глава.
— Задръж малко, Кевин.
— Какво?
— Не можеш да пуснеш материала. Все още не.
— Шегуваш ли се?
— Изчакай да ти се обадя. Искам да проверя някои неща.
— Кейти! Инстинктът ми нашепва, че…
— Млъквай и слушай! — извика извън себе си тя. — Ти нямаш инстинкт! Докато хора като мен обикалят света и по тях стрелят, ти си седиш зад удобното бюро и чакаш! Не ти пука за нищо друго освен за продажбата на тиража. Но сега ще задържиш материала, докато ти кажа. Прецакаш ли ме, ще те намеря и ще ти издера очите! А сега затварям, защото отивам да изпия онова питие, което ти толкова щедро ми предложи, мръснико!
Захвърли с отвращение телефона, пое си дълбоко дъх и се опита да прогони треперенето. Няколко минути по-късно слезе в хотелския бар и си поръча уиски със сода. Трябваше й сериозен стимул за това, което беше намислила. После си поръча още едно. Вероятно щеше да стигне и до трето, но човекът до нея изведнъж клюмна над чашата си и тя направи върховни усилия да се смъкне от високото столче.
Тръгна по тротоара и не след дълго стигна до къщата на Чарлс Дикенс. Или по-скоро една от многото лондонски къщи, в които беше живял писателят. Дали Дикенс със своето неизчерпаемо въображение би могъл да си представи кошмара, в който съм се озовала? — запита се тя. Май ситуацията е по-подходяща за Кафка.
Стигна до малка градинка, седна на една свободна пейка и набра номера му.
Той вдигна на второто позвъняване.
— Ало?
— Можеш ли да говориш?
— Мисля, че твоята позиция беше кристално ясна.
— Искам да те видя.
— Защо?
— Моля те, Шоу. Важно е!
Кафето беше на две крачки от Кингс Крос Стейшън. Тя седна отвън и насочи поглед към дългите автобуси, които лондончаните наричаха „наденици“. Те бяха заменили традиционните двуетажни автобуси и на практика представляваха два отделни автобуса, свързани с гумиран маншон. Жителите на града не ги обичаха твърде, тъй като често предизвикваха задръствания по тесните улици.
Такъв е и животът ми, въздъхна Кейти. Десетина „наденици“ са блокирали пътищата, по които бих могла да се измъкна.
Зърна го миг преди той да я види. Движеше се леко и без усилия въпреки ранената ръка. Плъзгаше се по плочките като чапла над спокойни води, готова всеки миг да връхлети върху плячката си. Стана и му махна.
Поръча си някаква храна, а Шоу се задоволи само с кафе и бисквита.
— Говори ли с полицията? — попита той.